Дэвид Балдаччи - Мишената

Все още нищо. Това би могло да е както добра новина, така и обратното.

Той се свърза с Маркс в Бърнър Бокс и й нареди да ускори процедурите. След което добави, че именно Роби и Рийл ще бъдат титулярните играчи, а заминаването им може да стане всеки момент. После прекъсна връзката, без да изчака евентуалните въпроси на своята заместничка.

Сипа в чашата си два пръста уиски, а след малко още толкова. Но нервите му бяха така обтегнати, че алкохолът изобщо не му помогна. Все едно че пиеше сода.

Отпусна се в креслото и затвори очи. След малко компютърът издаде звук. Много специален звук, инсталиран лично от него. Звук, който изискваше незабавното му внимание.

С пресъхнала уста и разтуптяно сърце Тъкър отвори входящия кодиран имейл. Съдържанието му беше кратко, но всяка дума пронизваше мозъка му като куршум.

Беше в състояние само да седи, втренчил невярващ поглед в екрана. Последните искрици надежда се стопиха. Изчезнаха завинаги.

На практика информацията беше далеч по-лоша от всички сценарии, които бяха преминали през главата му след убийството на Лойд Карсън — единствения посредник в тази сложна конфигурация. Нещо като предпазен щифт на бойна граната. Човекът, който беше разкрит и превърнат в мишена, поразена с безмилостна точност.

Всъщност всички бяха поразени, но и това не беше най-лошото. Защото нещата вече изглеждаха по коренно различен начин.

Той взе телефона и натисна бутона за бързо набиране.

Съветникът по националната сигурност Потър вдигна на второто позвъняване.

— Мъртви сме — обяви Тъкър. — Дори повече от мъртви.

Тик-тик-тик. Секундната стрелка на старомодния стенен часовник обикаляше циферблата.

Кабинетът беше занемарен и потискащ. За много хора това със сигурност беше така, но не и за Чанг-Ча, която седеше спокойно и търпеливо си чакаше реда.

Докато гледаше униформения чиновник зад металното бюро край вратата, тя се замисли за миналото си в „Йодо“, което винаги щеше да остане част от нея, независимо колко далече бе стигнала.

В лагера ги учеха на основна граматика и елементарно смятане. Това беше горе-долу всичко. Малко по-късно обучението се свеждаше единствено до инструкции за труда, който предстоеше да полагат. Чанг-Ча започна да работи в мините още на десетгодишна възраст. Разбиваше с чук по-едрите буци въглища и ядеше бой за неизпълнение на нормата.

В училище ги учеха да клеветят другите деца. Всички го правеха, включително и Чанг-Ча. Най-усърдните получаваха мизерни награди, които за повечето от тях обаче изглеждаха като планини от злато: по-малко бой, повече зеле, по-редки сеанси на разкаяние, по време на които учениците бяха принуждавани да признават въображаеми грехове, отново наказвани с бой. Чанг-Ча постепенно свикна сама да ходи при възпитателите и да им разказва за измислените си провинения. Защото обратното означаваше по-жестоко млатене. Възпитателите от своя страна бяха доволни, когато децата говореха за слабостите и грешките си, превръщащи ги в дребни и незначителни същества. В лагера те изпълняваха и ролята на надзиратели, може би защото единственото, на което учеха децата, бяха жестокост, предателство и болка.

Едно момиченце, малко по-голямо от Чанг-Ча, беше обвинено от родителите си, че е откраднало част от храната им. Пребито от тях, детето беше предадено на надзирателите.

Чанг-Ча обаче видя, че се беше случило точно обратното — възрастните откраднаха храната на детето, след което побързаха да го натопят. Тя не се поколеба да ги разобличи.

За награда я свалиха в подземния арест, окачиха я да виси с главата надолу в една тясна клетка, след което започнаха да я бодат с нагорещени до червено ножове. Това продължи с часове. Замириса на изгоряла кожа, но кръв почти нямаше, тъй като раните бързо се запечатваха от нажежения метал.

Така и не й обясниха защо я наказват. Нали беше казала истината? А когато най-после я освободиха и я върнаха в лагера, същото момиче я натопи пред надзирателите. Трима от тях я смазаха от бой. Свита на пода, Чанг-Ча се молеше да умре, за да се отърве от мъките.

На другия ден превързаха раните й и я изпратиха да прибира реколтата на полето, но тя не успя да изпълни нормата си. В резултат доведоха баща й да я накаже. И той го направи. С цялата енергия, на която беше способен, защото знаеше, че ако не прояви достатъчно усърдие, надзирателите ще го смачкат от бой. Другите лагерници се изредиха да я заплюват, защото всички страдаха, когато някой не успееше да изпълни нормата си.