Дэвид Балдаччи - Мишената

Чанг-Ча скочи, грабна телефона от нощното шкафче и се взря в дисплея. Както подозираше, той не беше защитен с обикновена парола, а със скенер за пръстови отпечатъци. Още във влака беше забелязала, че го отключва по този начин. И беше стигнала до заключението, че скенерът най-вероятно прави разлика между отпечатъците на жив и мъртъв човек.

Точно по тази причина още не беше го убила.

Притисна пулсиращия му палец към дисплея и телефонът оживя. Влезе в настройките, изключи автоматичното блокиране и включи режим „полет“. Така телефонът щеше да остане отключен и едновременно с това непроследим.

После се наведе над жертвата си.

Острието на ножа преряза гърлото с хирургическа точност. Очаквайки избликването на артериалната кръв, тя бързо отскочи встрани. Беше го правила много пъти, но не в „Букчан“. Там буквално мечтаеше да усети кръвта върху дланите си.

Ослушва се в продължение на няколко секунди, но не чу нищо. Стените на стария хотел трябва да са доста дебели, каза си тя.

Избърса острието от кръвта, стана и отиде да сложи на вратата табелата „Не безпокойте“. След това се зае да преглежда имейлите и обажданията, записани в паметта на телефона. Не откри кой знае какво и премина на списъка с входящите и изходящите обаждания. В допълнение към обаждането си от улицата британецът беше говорил с още два номера. И двата с кода на Англия.

Третият номер беше по-интересен, защото започваше с 850.

Кодът на Северна Корея. Но номерът след него не беше на британското посолство в Пхенян, който тя знаеше наизуст. Светкавично изчисли часовата разлика. Там би трябвало да е около 8:45 сутринта. Изключи режим „полет“ и натисна бутона за набиране.

Насреща вдигнаха на третото позвъняване. Мъжки глас, който говореше на английски, а не на корейски. Гласът изрече нещо, което повтори няколко пъти. Тя мълчеше и слушаше. После рязко натисна бутона за изключване.

Напусна стаята по начина, по който беше влязла в нея. Но преди това си направи труда да инсценира грабеж и прибра телефона, портфейла, часовника, паспорта и пръстена на жертвата. Не беше си разопаковала багажа и това й помогна да напусне хотела бързо и абсолютно незабелязано в този час на нощта.

Пристигна на гарата точно навреме, за да хване следващия влак. Десет минути по-късно вече се намираше на осем километра от града, в който беше извършила убийство. След още четири часа, далеч преди тялото да бъде открито, тя слезе от влака и хвана първия самолет обратно за Турция.

След всичко това й оставаше само да реши какво да прави.

Или по-скоро, как да го направи.

Джесика Рийл свали оръжието, вдигна предпазните наушници и натисна копчето за придвижване на мишената.

Двайсет изстрела. Деветнайсет от тях в смъртоносната зона, един на два сантиметра извън нея. Тя се намръщи. Това не беше достатъчно добра стрелба. Фокусът й се разколеба някъде около четиринайсетия изстрел.

Погледна към Роби, който очакваше приближаването на своята мишена.

Всичките му изстрели бяха попаднали в смъртоносната зона. Очите му се спряха върху нейния лист хартия и устните му се свиха леко.

— Знам — мрачно въздъхна тя.

Беше се справила лесно със стрелковия тест въпреки високите стандарти на Бърнър Бокс. Това беше първият й пропуск след повече от две хиляди патрона, изстреляни от появата им на стрелбището до този момент.

Аманда Маркс се изправи между тях.

— Според мен доказахте, че все още сте изключителни майстори в стрелбата — обяви тя.

Напуснаха стрелбището и се насочиха към главната сграда. Пребиваването им тук продължаваше да е трудно и изпълнено с напрежение. И двамата се чувстваха изтощени, но едновременно с това стегнати като опънати струни.

— Две възможни мишени — изведнъж обяви Рийл.

Маркс и Роби забавиха ход.

— Синия? — погледна я Маркс.

— Посещението му дойде точно навреме — отбеляза Роби.

— Аз нямам нищо общо с него!

— Знаем — отвърна Рийл. — Вероятно е дело на колегата ти.

— На Виола? Това вече е изненада.

— Не и ако се чувства като риба на сухо. Говори се, че е имал разговор с Тъкър, при това насаме. След който е бил доста изнервен.

— И се е обадил на Синия — добави Роби.

— Ако Виола се е изнервил, значи нещо не е наред!

— Две мишени — повтори Рийл. — Две възможности.

Спряха се едновременно, образувайки нещо като малък кръг.

— Двама държавни глави — поясни Роби, след като стрелна с поглед Рийл.