Дэвид Балдаччи - Мишената

Предишната вечер беше изчакала мъжа да напусне спалния вагон, за да отиде във вагон-ресторанта.

Беше изчислила, че разполага с трийсет минути, но трябваше да се справи за половината от това време.

Освен че убиваше хора, Чанг-Ча събираше и разузнавателна информация. На пръв поглед приличаше на скромна млада азиатка, която не представлява заплаха за никого. Едва ли някой от пътниците можеше да си представи, че е в състояние да убие, когото пожелае.

Купето на мъжа беше заключено. Няколко секунди по-късно вече не беше. Чанг-Ча се плъзна вътре и затвори вратата след себе си. Не очакваше да открие кой знае какво. Мъжът беше британски дипломат, наскоро назначен в посолството в Пхенян. Такива хора не оставят секретни документи в купетата, които използват. Тайните, до които имаха достъп, бяха в главите им или се съхраняваха на кодирани носители, за чието разшифроване бе нужна цяла армия компютърни специалисти.

Но това правило имаше и своите изключения. Едно от тях можеше да се окаже именно мъжът, когото наблюдаваше.

Претърсването на купето й отне петнайсетина минути. Направи го професионално, без да оставя никакви следи. По нейна преценка мъжът беше поставил точно шест капана за онзи, който би проявил интерес към личните му вещи. Всеки от тях в състояние да разкрие наличието на въпросния интерес. Но тя или не ги докосна, или ги върна по местата им с точност до милиметър.

Ако човекът имаше телефон, той явно го беше взел със себе си. Компютър липсваше. Документи — също. Багажът му беше малко. Следователно всичко беше в главата му. Но тя беше в състояние да проникне и там.

Владееше доста техники за изтезание, повечето от които беше изпитала на собствения си гръб в „Йодо“.

Бяха я обучавали да шпионира семейството си, срещу което получаваше награда. В повечето случаи това означаваше да я бият по-малко. Беше крала храна от близките си. Беше пребивала хора, включително и деца. Семейството й отвръщаше със същото — клевети, побоища, кражба на храна. Такива бяха условията. Когато се страхуват достатъчно силно, хората са способни на всичко.

Винаги беше мечтала да бъде боуиуон , дете на надзирателите. Онези, които са били посочени и избрани лично от Великия вожд Ир Сен. Те получаваха достатъчно храна и спяха на нещо различно от голия бетон. В мечтите си тя се виждаше като една от тях — с пълен стомах и някакъв шанс един ден да се озове извън телената ограда, по която течеше ток.

И този ден настъпи.

Най-щастливият ден в живота й. За пръв път в историята на „Йодо“ някой напускаше зоната на осъдените до живот. И това беше тя. Единствената и до днес.

Върна се в своето купе. Но не и преди да остави нещо в купето на мъжа.

Половин час по-късно той се прибра в него, а тя чу отварянето и затварянето на вратата. Остана неподвижна, напрегнала слух. Миниатюрното подслушвателно устройство в ухото й действаше безупречно. Благодарение на него беше в състояние да следи движенията му в купето. Не гадаеше. Беше тренирана толкова добре, че умееше да вижда и без очи.

Отначало движенията бяха бавни, премерени и някак рутинни. После започнаха да набират скорост. Тя знаеше какво означава това.

Седми капан, който беше пропуснала.

Човекът вече знаеше , че купето му е било претърсвано. А може би беше открил и подслушвателното устройство, което Чанг-Ча беше поставила там.

Тя веднага провери разписанието.

Оставаха четирийсет и пет минути, смятано от този момент.

Багажът й за шестдневното пътуване се изчерпваше с една малка раница. Никога не пътуваше с много багаж просто защото не разполагаше с такъв. Личните й вещи се побираха в малка раница. Колата не беше нейна. Апартаментът — също. Те можеха да й ги отнемат, когато пожелаят. Но това, което лежеше в раницата, си беше нейно.

Четирийсет и две минути по-късно влакът започна да забавя ход. Гласът на кондуктора обяви следващата гара. Тя продължаваше да слуша. Вратата на другото купе се отвори и затръшна. След това настъпи тишина. Скритото подслушвателно устройство вече не улавяше нищо.

Но Чанг-Ча беше сигурна, че мъжът ще тръгне надясно, в обратна посока на нейното купе, защото по-близката врата за пътници беше натам. Тя излезе безшумно в коридора и хукна наляво. Миг по-късно блъсна служебната врата и скочи на перона още преди влакът да е спрял. Зае позиция зад купчина кашони и зачака.

Мъжът слезе и огледа перона в двете посоки. Явно чакаше появата на още някой — най-вероятно онзи, който беше обискирал купето му. Но никой не слезе. Мъжът изчака потеглянето на влака, а след това забърза към гарата. Изобщо не я забеляза.