Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Датата на първата записка беше девети август 1990 година — точно след като Оливия започнала да излежава присъдата за убийството на съпруга си. Само че не го беше убила тя. Беше Нед. Тя поела вината на седемгодишния си син. Поне така твърдеше.

Би ли лъгала в личния си дневник?

Не можеше да се отрече, че в това, което правехме със Сара, имаше нещо обезпокоително — а също и в онова, което беше извършила сестра Емили Бароуз. Фактът, че Оливия беше мъртва, не го омаловажаваше.

И все пак.

Ако в бележника с кафява кожена подвързия имаше и йота информация, която да ни помогне да заловим Нед Синклер, преди да е убил отново, това оправдаваше действията ни. Нямаше как тази история да бъде повече в духа на Макиавели.

Странното беше, че след като се запознах с Оливия Синклер, имах чувството, че разбира напълно.

— Боже милостиви — простена Сара, спряла насред изречението.

Хвърлих поглед към нея откъм волана. Видя ми се отвратена.

— Какво има? — попитах.

— Нора е била насилвана от баща си — отговори тя. — Системно.

Останалото беше като последните няколко парченца от пъзел. Всичко се намести съвсем лесно.

Нед бил наясно за кръвосмешението и взел нещата в малките си ръце. Фактът, че Оливия е била в пълно неведение относно делата на съпруга си — докато не станало твърде късно, — със сигурност е повлиял на решението й да поеме вината на Нед. Това е бил последният й майчински акт.

Сара продължи да чете. Оливия описваше в пълни подробности вината, която почувствала, както и болката, че децата й ще бъдат изпратени в приют.

Нещата се влошили още повече. Година по-късно тя научила че Нора и Нед са били разделени, изпратени в различни институции за приемна грижа.

Сара внезапно затвори дневника със замах.

— Какво правиш? — попитах.

— Кратка пауза. В момента не мога да понеса повече — каза тя. — Каква ужасна история.

Това говореше много за човек, така решен да залови Нед Синклер. Не че можех да я виня. В дневника на Оливия беше описан истински кошмар — за цялото семейство Синклер.

Нямаше значение дали си привърженик на теорията, че всичко е въпрос на възпитание или на ген, тъй като беше невъзможно да си помислиш, че случилото се не е белязало и Нед, и Нора.

Погледнах към Сара, а тя държеше дневника по същия начин, както аз държа вратата на хладилника, когато се опитвам да сваля няколко килограма. Разбира се, отново го отвори.

— Паузата беше доста кратка — подхвърлих.

— Не мога да чакам — отвърна тя. — Трябва да мина през това, да го изчета докрай. Вероятно повече от веднъж.

Разбирах. Наистина бе решена да залови Нед Синклер. Беше се фокусирала напълно върху целта си. Толкова силно, че всичко друго губеше смисъл. Като това накъде пътуваме, по дяволите. Добре, на юг, но определено не към къщата ми. Поне не докато Сара ми дишаше във врата.

Продължавах да шофирам, а тя да чете, без и двамата да сме сигурни какво ни предстои. Но около двайсет и пет километра и двайсет страници по-късно всичко се промени.

— Мамка му — процеди Сара, без да вдига глава от дневника.

— Какво има? — попитах.

Обърнах се да погледна, а тя ми показа страницата, която четеше. Видях го на мига.

Ключа към всичко.

Сара клатеше глава буквално през целия полет до Лос Анджелис. След малко не успях да сдържа смеха си.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Ти — казах. — Приличаш на майка ми, когато бях дете. Прибирах се от училище горд, че съм постигнал деветдесет и осем процента на теста по математика, а първият й въпрос беше: „Къде ти се изгубиха другите два процента?“

Сара беше постъпила достатъчно умно да проучи дали Нед Синклер все още притежава някакъв имот. И все пак в момента се укоряваше заради останалите два процента — не се беше сетила да провери и имотите на другите членове на семейство Синклер. Особено на Нора. Това, че беше мъртва от години, не означаваше, че не може още да има дом.

Естествено.

Беше къща на две нива с две спални близо до кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където Нед беше работил като преподавател. Нора я беше купила за брат си, а според дневника — и за Оливия.

Ето ти ключа, майко, за деня, в който те освободят.

Това й казала Нора при едно от посещенията си в „Пайн Удс“. Ключът бил символ на оптимизъм, нещо, което да повдига духа на Оливия. Нора искала майка й да мисли, че един ден наистина ще бъде свободна.

Дълбоко в себе си вероятно са знаели, че това няма да се случи.