Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Един ден момчето щеше да придобие световна известност, но в момента нямаше как да го подозира. Кое дете е в състояние да предвиди бъдещето или малко от малко да го разбере? Седемгодишният Нед Синклер в тъмното потърси опипом стената, щом излезе от стаята си. Не се окуражи да светне лампата в коридора. Не смееше да гъкне. Нито да надникне през стиснатите клепачи. Още не.

Нед вървеше бавно на пръсти по дългия тесен коридор, а студът от дървения под насред зима в Олбани проникваше през пижамата му със затворени стъпала на Супермен. Трепереше, а зъбите му щяха да започнат да тракат всеки момент.

Докато търсеше перилото на парапета, ръката му се поклащаше напред-назад като тънко клонче, духано от вятъра. Не напипваше нищо… все още нищо… а след това — да, ето го — пръстите му допряха гладката извивка на лакирания чам.

Стискаше перилото толкова силно, че кокалчетата му побеляха, и така чак до първия етаж, стъпка по стъпка, възможно най-тихо.

По-рано през деня Нед почти беше забравил колко го ужасяваше нощта. Голямата му сестра Нора го беше завела на кино да гледат продължението на „Завръщане в бъдещето“. Беше твърде малък, за да иде на първия филм, когато излезе преди четири години.

Седнал в тъмния киносалон с голяма кутия пуканки с масло в скута и кутийка „Ройъл краун кола“ в ръка, Нед беше като хипнотизиран, особено заради автомобила марка „Делориън“.

Само да можех да пътувам във времето, беше си пожелал след това. Не искам вече да съм тук. Тук не ми харесва.

Нямаше представа къде иска да се озове, само да е далеч от къщата си… и от ужасяващия Торбалан, който бродеше из нея нощем. Двамата с Нора можеха да осъществят голямото бягство и да заживеят щастливо до края на живота си. В нов град. В нова къща. А в градината на новата къща? Само жълти лилиуми, любимите на Нора.

Безкрайно много обичаше сестра си. Всеки път, когато децата от квартала се присмиваха на заекването му — „Не-Не-Не-Нед“, дразнеха го безмилостно, — Нора го защитаваше. Дори се беше била заради него. Нора беше не по-малко корава от кое да е момче. Може би на мястото, където щяха да отидат, нямаше да е проблем да се ожени за сестра си.

Но засега беше хванат като в капан в този дом. Затворник. Лежеше буден всяка кошмарна нощ и чакаше да чуе звука, за който се надяваше да се размине… но той винаги идваше.

Винаги, винаги, винаги.

Торбалан.

Щом слезе от последното стъпало, Нед се обърна надясно, продължи в тъмнината с протегнати напред ръце през трапезарията и кабинета, застлани с плътен бежов мокет, и спря пред вратата на татковата си библиотека, където не му беше позволено да влиза. Никога.

Замръзна, щом радиаторът изклокочи, а после изтрака няколко пъти, сякаш го удряха силно с юмрук или чук. Последва шум от бликнала вода по старите ръждиви тръби. Но нищо повече. В къщата не се чуваха други стъпки или гласове. Единствено неговото сърце, което биеше лудо в гърдите му.

Връщай се в леглото. Не можеш да се бориш с Торбалан сега. Може би когато пораснеш още малко. Моля те, моля те, моля те, връщай се в леглото.

Само че Нед вече не искаше да слуша този вътрешен глас. В момента му говореше друг глас, много по-силен. По-дързък. Безстрашен. Той му казваше да продължава. Не се бой! Не бъди бъзльо!

Нед влезе в библиотеката. До прозореца имаше махагоново бюро. То беше слабо осветено от малък електрически часовник от онези с преобръщащите се цифри като на старите табла за спортни резултати.

Бюрото беше масивно. Прекалено огромно за стаята. От лявата страна имаше три големи чекмеджета.

Единственото важно от тях беше най-долното. То винаги стоеше заключено. Нед посегна през бюрото и с две ръце хвана чаша за кафе, в която имаше моливи и химикалки, гуми и кламери. Пое си дълбоко дъх, сякаш броеше до три, и вдигна чашата.

Беше там. Ключът. На същото място, където го беше намерил няколко седмици по-рано. Защото седемгодишните любопитни момчета са в състояние да открият почти всичко и най-вече нещата, които не е бивало да открият.

Нед взе ключа и го стисна между палеца и показалеца си, за да го мушне в ключалката на най-долното чекмедже.

Завъртя го леко по посока на часовниковата стрелка, докато не чу звука. Щрак!