Джеймс Паттерсон: Втори меден месец

Подаде му хавлията от пейката.

— Връщам се след секунда — уведоми я той и уви кърпата около кръста си.

Стисна дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Не стана.

— Заяла е. Аби, не може да се отвори.

— Какво говориш, как така не може да се отвори?

Усмивката в миг изчезна от лицето на Аби.

Итън задърпа дръжката още по-силно, но вратата на сауната не помръдваше.

— Сякаш е заключена — каза той. Само че и двамата бяха наясно, че на вратата нямаше ключалка. — Трябва да е заяла.

Той притисна лицето си към прозорчето за по-добра видимост.

— Виждаш ли някого? — попита Абигейл.

— Не. Никого.

Той сви ръка в юмрук, потропа по вратата и извика:

— Хей, има ли някой?

Не последва отговор. Тишина. Тревожна тишина. Зловеща тишина.

— Очевидно не е била камериерката — промълви Аби. В този момент й хрумна нещо. — Мислиш ли, че може да са ни обрали и да са ни заключили тук?

— Възможно е — отговори Итън.

Не можеше да отхвърли тази идея.

Но като син на милиардер беше по-малко загрижен от вероятността да са го обрали, отколкото да е заключен в сауна.

— Какво ще правим? — попита Аби.

Започваше да се плаши. Виждаше го в погледа й, а това плашеше него.

— Първо ще спрем подгряването — отвърна той и избърса потта от челото си. Натисна бутона за изключване на контролния панел. След това взе черпака, който стоеше до вулканичните камъни, и го показа на Аби. — Това е второто.

Итън подпъхна дървената дръжка на черпака под вратата като лост и натисна с цялата си тежест.

— Получава се! — възкликна тя.

Вратата се повдигна от пантите си, бавно се отмести. С още малко усилия Итън щеше да успее да… щрак!

Дръжката се прекърши като кибритена клечка и Итън политна към стената с главата напред. Обърна се, а Аби ахна:

— Тече ти кръв!

Над дясното му око имаше рана, а на бузата му — червена капка. След това струйка. Като лекар на Аби не й бе чужда гледката на кръв и винаги знаеше какво трябва да направи. Това беше различно. Не беше в кабинета си в болницата; не разполагаше с марли или бинтове. Нямаше нищо. А и този, който кървеше, бе Итън.

— Е, не се бой — опита се да я успокои той. — Всичко ще бъде наред. Ще се справим.

Тя не беше убедена. Онова, което й се беше струвало горещо страстно, сега беше само горещо. Ужасно горещо. При всяко вдишване усещаше как топлината в сауната пари дробовете й.

— Сигурен ли си, че подгряването е изключено? — попита тя.

Всъщност Итън никак не беше сигурен. Помещението ставаше дори още по-горещо. Как е възможно?

Не го интересуваше. Скритият му коз беше тръбата в ъгъла, клапанът за аварийно изключване.

Стъпи върху пейката и завъртя крана перпендикулярно на тръбата. Последва шумно съскане. Въздишката на облекчение на Аби беше още по-силна.

Не само че топлината престана да бълва, но и от вентилатора на тавана нахлу хладен въздух.

— Ето — заяви Итън. — Ако имаме малко късмет, може да сме включили аларма. Дори и да не е така, ще се справим. Имаме много вода. Накрая все ще ни намерят.

Но едва беше изрекъл това, и двамата сбърчиха носове и започнаха да душат въздуха.

— Каква е тази миризма?

— Нямам представа — отговори Итън.

Каквато и да беше, в нея имаше нещо нередно.

Аби първа се разкашля и отчаяно вкопчи ръце в шията си. Гърлото й се бе затворило, не можеше да диша.

Итън се опита да й помогне, но само след миг и той не бе в състояние да си поеме дъх.

Всичко се случваше толкова бързо. Спогледаха се със зачервени и насълзени очи, а телата им се гърчеха в агония. От това по-ужасно нямаше накъде.

Но имаше.

Итън и Аби се свлякоха на колене и ахнаха, щом видяха две очи през прозорчето на сауната.

— Помощ! — едва успя да промълви Итън с протегната ръка. — Моля ви, помогнете!

Но очите само продължиха да се взират в тях. Немигащи, безчувствени. Най-накрая Итън и Аби осъзнаха какво се случваше. Това беше убиец — убиец, който ги гледаше как умират.

Казано е веднъж и бих го повторил хиляда пъти. Нещата невинаги са каквито изглеждат.

Да вземем за пример стаята, в която седях. При вида на елегантните мебели, персийските килими и картините с позлатени рамки, които красяха стените, бихте си помислили, че съм влязъл в някой от дизайнерски обзаведените домове в предградията.

Със сигурност не и в кабинета на някакъв тип в Долен Истсайд, Манхатън.

Ето го и него, седнал насреща ми.

Ако беше още малко по-отпуснат назад, столът му щеше да се прекатури. Носеше дънки, тениска с якичка и кафяви спортни сандали. И за милион години не бихте отгатнали, че е психоаналитик.