Джеймс Паттерсон: Втори меден месец

Допреди седмица самият аз изглеждах също тъй отпуснат и релаксиран. Не бихте предположили, че съм на ръба да прекратя единайсетгодишна кариера във ФБР. Прикривах го добре. Поне така си мислех.

Шефът ми Франк Уолш беше на друго мнение. Това, разбира се, е доста меко казано. Франк на практика ме беше приклещил в словесен двубой и ми крещя с дрезгавия си глас на пушач, докато не си изпях всичко. Трябва да посетиш психоаналитик, Джон.

Ето защо се съгласих да се видя с безкрайно лежерния доктор Адам Клайн в кабинета му, преобразен като дневна. Неговата специалност беше работата с хора, жертва на „дълбок емоционален стрес вследствие на лична загуба или душевна травма“.

Хора като мен, Джон О’Хара.

Бях наясно единствено с факта, че ако този тип не ми дадеше удостоверение за надеждно психическо състояние, мястото ми в Бюрото щеше да изстине. Свършен. Уволнен. Сайонара.

Проблемът всъщност не беше в това.

Проблемът беше, че не ми пукаше.

— Значи вие сте доктор Мъка, а? — попитах, седнал в креслото, което определено имаше за цел да ме накара да забравя, че всъщност съм на кушетката.

Доктор Клайн кимна и се усмихна леко, сякаш не беше изненадан ни най-малко от сарказма, проявен още в самото начало.

— А от онова, което съм чувал за вас, вие сте агент Бомба с часовников механизъм — върна ми го той. — Е, започваме ли?

Този тип очевидно не си губеше времето.

— Преди колко време почина жена ти, Джон? — попита доктор Клайн, като премина директно на въпроса.

Забелязах, че не държи нито писалка, нито бележник. Нищо не си записваше. Просто слушаше. Всъщност започвах да го харесвам.

— Убиха я преди около две години.

— Как се случи?

Погледнах го, леко притеснен.

— Не сте ли чели за това в досието ми?

— Чел съм го от край до край. Три пъти — отговори той. — И все пак искам да го чуя от теб.

Отчасти копнеех да скоча и да му ударя дясно кроше, задето иска от мен да съживя спомена за най-ужасния ден в живота си. Същевременно друга част от мен — по-умната — разбираше защо ме кара да направя това, което сам не бях успял да си наложа. През всеки изминал ден. Нямах сили да го сторя.

Не можех да остана без Сюзан.

И двамата със Сюзан бяхме специални агенти във ФБР, но когато се срещнахме и оженихме, аз работех като полицай под прикритие за Полицейското управление на Ню Йорк. Станах агент няколко години по-късно и бях разпределен в съвсем друг отдел, не този на Сюзан, Отдела за борба с тероризма. Въпреки че са налице няколко изключения, това е единственият начин, по който се допуска брачни двойки да работят във ФБР.

Сюзан роди две прекрасни момчета и известно време всичко беше чудесно. А после вече не. След осем години се разведохме. Ще ви спестя причините най-вече защото нямаше някоя толкова сериозна, че да продължи да ни държи разделени.

Иронията беше в това, че и двамата го осъзнахме чак когато работех по един случай с черна вдовица, която едва не ме отрови. Със Сюзан се събрахме и заедно с Джон Джуниър и Макс отново бяхме семейство. До една сутрин преди около две години.

Продължавах да разказвам на доктор Клайн как Сюзан карала към дома от супермаркета, когато друга кола не спряла на знак стоп и я ударила странично с почти сто километра в час. Позволената скорост на пътя беше под петдесет. Сюзан загина на място, а другият шофьор се размина само с драскотина. На всичкото отгоре кучият син беше пиян по време на катастрофата.

Пиян адвокат, както стана ясно.

Отказа да направи дихателен алкохолен тест и избра да му направят кръвни изследвания в болница, като по този начин си откупи два часа — достатъчно време нивото на алкохол да спадне до допустимата граница. Беше обвинен в безразсъдно шофиране и получи минимална присъда.

Какво правосъдие е това? Кажете ми. Той щеше да види отново децата си, докато аз трябваше да утешавам моите и да им обяснявам, че никога повече няма да видят майка си.

Доктор Клайн помълча за кратко, след като приключих разказа си. Лицето му беше непроницаемо.

— Какво е пазарувала? — попита накрая той.

— Моля?

— Какво е пазарувала Сюзан от супермаркета?

— Чух ви — отвърнах. — Просто не мога да повярвам, че това е първият ви въпрос след всичко, което ви разказах. Какво значение има?

— Не съм казал, че има.

— Масло — избърборих. — Сюзан щеше да пече сладки за момчетата, но нямаше масло. Доста иронично, не мислите ли?

— Защо?

— Няма значение.