Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Нора Ефрон — отговорих.

Агент Брубейкър изглеждаше малко изненадана от успеха ми във викторината в областта на киното, но продължи:

— А чували ли сте за музикалната група „Нора Уитакър Банд“?

Поклатих глава.

— Не.

— Нито пък аз доскоро. Това е малка група от Филаделфия. Няма хитове, но текстовете им не са безинтересни — добави тя. — По-важното е, знаете ли кой е чувал за тях?

— Предавам се.

— Нед Синклер.

— Братът…

— Братът на Нора, точно така. Беше ми оставил следи при всички жертви и все пак силно се съмнявам да е предполагал, че ще стигна тук преди него — обясни тя. — Просто имах късмет.

— Струва ми се, че това се отнася и за двама ни.

Агент Брубейкър се осведомявала за подробности около бягството на Нед от психиатричната клиника и шефът на администрацията случайно споменал името на Нора. Очевидно Нед някак бе узнал за връзката ми с нея.

Той, разбира се, не беше единственият.

Щом Сара научила името на Нора, свързването й с ФБР се свело до ползване на търсачка в криминалната база данни. След няколко разговора по вътрешната линия вече седяла пред бюрото на Франк Уолш. Представях си физиономията му. Като че си нямаш достатъчно проблеми, О’Хара, та стана мишена на сериен убиец?

— Както споменах, Нед Синклер вероятно ви вини за смъртта на Нора. Фактът, че докато стигне до вас, убива невинни мъже с вашето име, само засилва гнева му — изложи тя.

— И кое точно ме превръща във виновния Джон О’Хара?

Сара ме погледна невярващо.

— Нора Синклер е убивала любовниците си заради пари и вашата задача е била да го докажете. Вместо това вие сте дали ново тълкуване на работата под прикритие и сте се озовали в леглото с нея. Искате ли да продължа?

Не, благодаря. Това е достатъчно. Изясни ми се.

— Обаче не аз убих Нора — наблегнах.

— Да, но дали Нед го знае? Единственото, което би могъл да разбере, е, че убиецът така и не е бил заловен.

— Добре, оставете го да преследва мен. Ще чакам.

— С по-голям нож?

— Много смешно — отвърнах. — По-добре вървете да го хванете. Нали казахте, че двамата вече сте излизали на първа среща?

— И точно затова съм изтеглена от случая. Или поне от преследването му. Наредено ми е да ви извадя от географската карта.

— Така ли му казват напоследък в Куонтико? Ние тук още му викаме „да изключа от мрежата“. Така или иначе, не съм навит.

— Ще ви покрием на сигурно място за известно време, какъв е проблемът?

— Работя по един случай, ето какъв. Уолш не ви ли каза?

— Сигурна съм, че Уорнър Бреслоу ще прояви разбиране.

Сега беше мой ред да я погледна невярващо.

— Добре, може и да не разбере — каза тя. — Просто ще се наложи да го приеме.

Станах и взех Библията от кухненския плот. Оставих я пред нея, без да казвам и дума, и я загледах как прехвърля страниците, докато стигна до страницата с липсващия пасаж. След като прочете бележката, която бях залепил, интуицията й подсказа да разгърне корицата, за да провери за печат от вътрешната страна. Останах впечатлен.

Тя приличаше на дете в коледната сутрин. Бях й подарил ново доказателство. Нямаше нищо по-мечтано от това за всеки агент.

— Нека ви попитам нещо — заговорих. — Притеснява ли ви фактът, че вече не сте навън, за да преследвате Нед Синклер?

— Разбира се, че да. Абсолютно. Направо ме побърква.

— И вместо това вие трябва да ме изкарате от тази къща, нали?

— Точно така. Това също ме влудява.

— Какво бихте ми отговорили, ако ви кажа, че има начин да направите и двете едновременно?

Сара помисли няколко секунди, а после присви зелените си очи. Беше разтревожена. Но също и заинтригувана.

— Отговорът ми е: да продължим разговора, Джон О’Хара. Може и да открием някои общи неща помежду си.

Наистина трябваше първо да се обадя. Защо не го сторих?

Всъщност много добре знаех защо. Оливия Синклер беше в Лангдейл, Ню Йорк, и не исках да рискувам да чуя по телефона: „Моментът не е подходящ“.

И добре, да: мъничка част от мен се фукаше с въоръжената жена до мен.

— На разположение съм да те чуя по всяко време, ако искаш да споделиш къде отиваме — каза на няколко пъти Сара, докато пътувахме по I-684.

— Съвсем скоро ще стигнем — отговорих.

Изпитвах отчасти вина, отчасти любопитство, а и известно чувство на отговорност, които ме караха да бъда в течение относно живота на Оливия Синклер след убийството на дъщеря й. Веднъж, а понякога и два пъти годишно се обаждах на сестра Емили Бароуз, за да проверя как е най-интересната й пациентка. Това донякъде засилваше иронията от факта, че Нед Синклер искаше да ме убие.