Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Съсредоточих се в кореспондента пред Белия дом — някакъв тип с коса като каска и конски зъби — точно навреме, за да чуя, че цитира по-ранно изявление на прессекретаря на президента. Следващ кадър: озоваваме се в залата за брифинги на Белия дом.

Най-сетне се появиха подробности. Седях и слушах Аманда Кайл, прессекретар на президента, да обяснява, че „по неизвестни до момента причини“ някой се разхожда наоколо и убива мъже, които се казват Джон О’Хара. До момента четирима от четири различни щата.

Тя наблегна, че мотивът на убиеца няма нищо общо с шурея на президента, но циникът у мен беше на друго мнение. И, разбира се, нямаше да бъда единствен. Тя просто предугаждаше яростната атака, щом дойде моментът за въпроси. И той дойде.

Залата избухна като дарвинистко състезание по надвикване до момента, в който най-шумните и най-настоятелните спечелиха превес.

— Охраната на шурея на президента била ли е засилена?

Аманда Кайл не беше прессекретар току-тъй. Тя знаеше точно в как трябва да насочи разговора.

— Джон О’Хара, шуреят на президента, е поставен под охраната на Тайните служби още преди встъпването в длъжност — започна тя, преди да отклони темата. — Но причината да съм тук днес, причината президентът да смята, че е толкова важно да обявим тази опасност пред обществото, е, че очевидно не можем да осигурим същата защита на всеки в тази страна, който носи името Джон О’Хара. Никак не бихме искали да създадем паника, но същевременно наша отговорност и дълг е да уведомим хората.

Залата отново изригна, но все едно зад гърба на Кайл беше спуснат транспарант „мисията изпълнена“. Този път наистина беше така. Хитро беше отклонила прожекторите от шурея на президента.

Следващият въпрос.

— Къде е имало убийства до този момент?

Кайл хладнокръвно изреди малките и големите градове. Уинемука… Парк Сити… Флагстаф… Кандъл Лейк.

Почакай малко, помислих си. Парк Сити?

Скочих от стола в кухнята и се втурнах право към кабинета. Там бях оставил Библията, пристигнала по пощата. С неизвестен подател.

Разгърнах корицата и се загледах в печата с червено мастило, а през това време се върнах обратно в кухнята. СОБСТВЕНОСТ НА ХОТЕЛ „ФРОНТИЪР“, ПАРК СИТИ, ЮТА.

Оставих Библията върху гранитния плот и отворих на мястото, където беше изрязаният пасаж — Второзаконие 32:35, песента на Мойсей. Бях я отбелязал с жълто залепващо се листче, върху което бях записал липсващите думи.

Отмъщението е мое и аз ще отплатя, кога им се разклати ногата; защото денят на загиването им е близък, скоро ще настъпи приготвеното за тях.

Едва бях прочел последния ред, когато чух глас зад гърба си. Някой беше влязъл в дома ми, в кухнята ми. Някой, когото този път бях убеден, че не познавам.

— Вие ли сте Джон О’Хара? — изрече непознатият глас.

Замръзнах, тялото ми остана напълно неподвижно в продължение на няколко секунди. Тези секунди ми се сториха цяла вечност. Или беше заради усещането, че ми остават едва няколко минути живот?

Ако бях на всяко друго място, но не и в дома си, вече щях да съм се навел светкавично към кобура на глезена си.

Само че моето бебче, и още по-важно, деветмилиметровата берета, която придържаше, бяха някъде в спалнята ми заедно с портфейла, монетите от джобовете и до половина изконсумираната ролка ментови бонбони.

Сега какво?

Следващият ми шанс. Посегнах надясно, стиснах най-близката дръжка от стойката с ножове „Вюстхоф“, поставена до печката, и се извъртях със стегната ръка, готов да метна хладното си оръжие.

Отново застинах.

И добре че го сторих. Иначе вероятно и тя нямаше да последва примера ми — а в нейната ръка беше пистолетът.

— ФБР! — извика и приклекна в позицията, на която ни учат през първата година. По-малка мишена, повече защитени органи.

Чак когато се увери, че има предимство, тя се пресегна към значката си. Дори от повече от шест метра можех да разпозная, че е истинска.

— Мили боже, изкарахте ми акъла! — изпъшках и оставих ножа.

Въздъхнах така тежко, че бих могъл да надуя гигантския балон пред „Мейсис“ за парада по случай Деня на благодарността.

И нейната въздишка беше тежка. Роки срещу моя Булуинкъл.

— Господи, можех да ви прострелям! — промълви тя и свали оръжието си.

— И аз от това се боях.

Кимнах към телевизора. На екрана отново показваха водещия на новините, както и онова заглавие: „Сериен убиец на хора с име Джон О’Хара“.

В мига, в който го видя, тя извъртя очи. Бяха зелени, не можех да не го забележа, също и колко привлекателна беше. И интересна в същото време. Имах чувството, че с опънатата си назад коса и дискретния грим се опитва да не изтъква вида си. Всъщност ефектът беше точно противоположен.