Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Сара потисна смеха си и зададе първия си въпрос, съвсем лесен.

— От коя раса е? Бял, чернокож, латиноамериканец?

Ако Нед Синклер не беше бял, разговорът щеше да бъде съвсем кратък.

— Бял е — отговори Макконъл. — Боя се, че досието му не е… пред… мен, така че не мога да ви помогна с ръст и тегло или дори с възрастта му.

— Не можете ли да прецените приблизително възрастта му?

— Бих казал около трийсетте, а може и малко по-възрастен. Не съм общувал много с него; всъщност никой тук… не е успял… истински. Нед Синклер почти не говореше.

Възрастта около трийсетте вероятно беше съвпадение, но тази неразговорливост беше в другата крайност спрямо човека в „Кантина“. Джаред Съливан определено беше приказлив, нямаше никакъв проблем с това.

— Какво още бихте могли да ми кажете за него? — попита тя.

— Вероятно би трябвало да разговаряте с лекуващия психиатър. Нед беше негов пациент известно време, но името му не ми е под ръка — каза той. — Всъщност нека… взема… картона. Ще изчакате секунда, нали?

Преди Сара да е успяла да каже нещо, вече слушаше песента на „Бийтълс“ „Дългият и труден път“, изпълнена на тромбон. Твърде неподходящо заглавие на фонова музика за изчакване.

Провери набързо електронните си съобщения, за да убие малко време. Беше само едно. Единственото ново писмо, откакто беше проверила пощата си на излизане от Овалния кабинет. Покана за следващата държавна вечеря? Място на президентската маса?

Сара се усмихна. Едно момиче има право да си мечтае…

Погледна името на подателя. Кой? Не се сети в началото. После й просветна.

Марк Камбъл. От телефонния й списък.

Той беше шериф на Уинемука, Невада, градчето, в което беше живяла първата жертва Джон О’Хара.

Сара плъзна поглед по темата на писмото и се оживи на мига.

Тя гласеше: „ОТКРИХ НЕЩО“.

Сара бързо щракна върху писмото и се приближи до екрана заради обещаващото „открих нещо“.

Междувременно още изчакваше разговора с Макконъл. Къде търси картона на Нед Синклер? В Кливланд?

Беше говорила с шериф Камбъл от Уинемука, преди да замине за Парк Сити. Логиката беше проста. Щом убиецът на Джон О’Хара беше оставил книгата „Одисей“, вероятно беше подхвърлил нещо и при първата си жертва. Следа, която още не беше намерена.

Тя бе настояла Камбъл да огледа отново местопрестъплението до последния сантиметър, като обърне особено внимание на самия труп.

— Поверете всичките му дрехи още веднъж — беше поръчала. — Чорапи, бельо… всичко.

Сара знаеше, че е досадна, но това просто трябваше да се направи. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш нещо.

Писмото на Камбъл се отвори в секундата, в която Макконъл отново се появи на линия.

— Съжалявам — извини се Макконъл. — Не можех да го открия, но вече е у мен.

Интересно, беше престанал да поставя ударение на случайни думи, а може и Сара да беше престанала да го слуша толкова внимателно. Слухът й беше отстъпил пред зрението, тъй като беше започнала да чете съобщението на Камбъл.

— Бяхте права — подхвана.

Камбъл обясняваше как хората му огледали маншетите на панталоните каки на първата жертва Джон О’Хара. Разгънали ги и шерифът открил смачкана хартийка, бележка, която се била скрила в гънката на десния крачол като молитвено послание, пъхнато в Стената на плача. На нея имало два реда ръкописен текст.

Заспивайте, дечица, които чувате ръмженето на звяра.

Свидетел направете ме каква забъркал е попара.

Първата мисъл на Сара беше, че това е цитат от стара детска книжка, макар и неизвестна за нея. Прочете текста още веднъж. Може да беше от някое стихотворение. А може и отникъде да не беше — просто от съзнанието на убиеца.

Тя влезе в гугъл, а Макконъл продължаваше да говори. Изреждаше основни факти от живота на Нед Синклер по точки.

— Докторска степен по математика… преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис… уволнен преди почти четири години…

Сара преписа редовете от електронната поща.

Макконъл нареждаше монотонно:

— Диагнозата му е обсесивно-компулсивно разстройство… неестествена привързаност към друг член на семейството… сестра му Нора…

— Мамка му! — измърмори тихо Сара, загледана в екрана.

Резултатите от търсенето — те бяха хиляди. Беше пропуснала да сложи редовете в кавички. Добави ги набързо и — бинго — хилядите резултати се превърнаха в един.

Това беше уебсайт на някаква музикална група. Името беше красноречиво.