Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Психиатрична клиника „Пайн Удс“? — попита озадачено Сара, щом подминахме табелата и се насочихме към паркинга.

Обърнах се към нея, изключих от скорост и угасих двигателя.

— Неочакван въпрос: кое е общото между всички серийни убийци?

Сара ме погледна безизразно.

— Всички те имат майки — отговорих си сам.

Лицето й светна. Точно както предполагах.

От момента, в който бях срещнал специален агент Брубейкър, забелязах колко силно беше фокусирана върху Нед Синклер, а вероятно още повече, след като беше отзована от преследването му. Това допълнително беше изострило желанието й да разреши случая. Наречете го човешка природа. А също и повод да бъде с мен в колата в продължение на един час, без да знае къде отива.

Не ще да е само заради остроумието и чара ти, О’Хара.

Поведох Сара към офиса на сестрите на осмия етаж, където Емили Бароуз със сигурност щеше да е на смяна. За последно говорихме миналото лято, но бяха изминали пет години, откакто не се бяхме виждали лице в лице. Тя изглеждаше по-уморена, отколкото я помнех, някак по-забързана.

Времето се отразява по-зле на онези, които работят на смени.

Представих Сара и се извиних на Емили, че сме дошли без предизвестие.

— Но се надявах, че бихме могли да разговаряме с Оливия. Тя още е в дъното на коридора, нали?

Емили се чудеше как да отговори.

— Знам, знам, вероятно трябва да поискам разрешение от шефа на администрацията ви, но времето малко ни притиска и…

— Не, не е това — прекъсна ме Емили. Тя отново направи пауза. — Оливия вече не е тук.

— О, разбирам. Имате предвид, че са я пуснали?

Както споменах, наистина трябваше първо да се обадя.

— Не — каза Емили. — Имам предвид, че е мъртва.

— Какво? — попитах. — Кога се случи?

— Преди два месеца — отговори Емили. — Рак на панкреаса. Всичко стана много бързо.

Канеше се да добави още нещо, но се спря.

— Какво има? — настоях. — Какво искахте да кажете…

— Нищо, наистина. Просто си спомних какво сподели с мен Оливия, след като й поставиха диагнозата. Заяви, че ракът се дължи на тъга — знаете, заради смъртта на дъщеря й. Смяташе, че тя е отговорна за това.

— Тя много обичаше Нора — отговорих. Не можах да се удържа и продължих: — А да е казвала, че има и син?

Емили се замисли за кратко и поклати глава.

— Нямам такъв спомен.

Хвърлих поглед към Сара, която със сигурност искаше да ме убие на място в коридора, задето съм я повел в преследване на изгубена кауза. В неин плюс, все пак, изглежда, беше решена да извлече максимална полза. Или поне да пробва по всички възможни начини.

— Името на сина й е Нед — заговори тя. — Може би това ще ви помогне.

Не помогна.

— Трябва да имате предвид, че Оливия почти не приказваше в продължение на години — обясни Емили. — Чак след смъртта на Нора започна да ми говори повече. И все пак не може да се каже, че сме завързали приятелство.

Сара слушаше и кимаше, но бях убеден, че в ума й вече се въртят няколко въпроса.

— Оливия тук ли почина? — попита тя.

— Не. Към края беше прехвърлена в хоспис. Там умря.

— А личните й вещи? И те ли бяха изпратени с нея в хосписа?

Емили се поколеба. Сякаш се опитваше да намери начин да отговори, без да лъже. Бях ставал свидетел на подобно колебание безброй пъти по време на разпитите. Очевидно Сара също. Спогледахме се.

— Има ли нещо, което трябва да споделите с нас? — попита Сара.

Беше обикновен въпрос, но тонът и маниерът на „лошото ченге“ от страна на моята партньорка бяха успели да внушат на Емили, че целият й свят ще се срути като къщичка от карти, ако не ни съдейства. Доста смущаващо всъщност.

Дик Чейни можеше да запази за себе си метода давене на сухо. Аз си имах Сара Брубейкър.

Емили нервно се огледа, за да се увери, че никой не надава ухо.

— Изчакайте тук — помоли тя. — Веднага се връщам. Моля ви. Дайте ми минутка.

Тя изчезна в някаква стая зад сестринския офис. След не повече от десет секунди се върна с нещо увито в найлонова торба за пазар.

— Оливия държеше това скрито на дъното на една кутия в гардероба си — изрече Емили. — Знам, че не постъпих правилно, но след всичко, което научих за дъщеря й Нора… ами, просто не успях да се въздържа.

С тези думи тя подаде торбата на Сара.

Аз шофирах, Сара четеше.

„Хей!“ — трябва да съм извикал поне шест пъти, когато гласът на Сара заглъхваше. Беше толкова погълната, та не осъзнаваше, че е престанала да чете на глас.