Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Ето защо само Нед е живеел в тази къща. Обитавал я е до момента, в който са го прибрали в психиатричната болница „Игъл Маунтин“.

Това, което в действителност ни провокира със Сара да прелетим над цялата страна обаче, беше имотът, който Нед така и не беше продал. Той още принадлежеше на Нора.

Добре дошли в специалния епизод на „Ловци на къщи“.

— Ето я, ето там — каза Сара около трийсет минути след като кацнахме в Лос Анджелис. Тя сочеше от задната седалка на таксито, което бяхме взели от летището. — Номерът върху пощенската кутия. Двеста седемдесет и две.

Отбихме, платихме на шофьора, слязохме и се загледахме в последната известна къща на Нед Синклер. Очаквах да е порутена, зловеща и обрасла с трева. Обаче тя беше в чудесно състояние, поддържана и безупречна.

Това й придаваше някак страховито излъчване.

— Може Нора да е наела човек за поддръжката, в случай че някой ден пуснат Нед — предположи Сара.

— Може — подхвърлих.

Тя ме погледна.

— Защо? Не мислиш…

— Че той е тук? Не. Извършва убийствата само в една посока: на изток — обясних. — Доста невероятно е да пътува до работа и обратно.

По-приемлива бе възможността Нед да се беше отбил след бягството си от „Игъл Маунтин“ едва на трийсетина километра оттук. Да събере багаж? Да вземе душ и да се избръсне? Да си набави пари за из път?

Истинският въпрос всъщност беше дали е оставил нещо след себе си — някаква следа, знак, който да ни помогне да го проследим.

— Предоставям ти честта — казах, докато вървяхме към предната врата на облицованата с кедрови шиндли къща с бяла дограма.

Сара извади ключа от джоба си. Той още малко лепнеше от тиксото, с което Оливия го беше прикрепила към дневника си.

— Кажи ми отново, че няма шанс той да е вътре — помоли тя.

— Добре, няма шанс той да е вътре.

И двамата се разсмяхме. Ха-ха. После дружно и бързо извадихме оръжията си.

В случай че бяхме на грешен път.

Чук, чук, кой е там?

Никой.

След кратка обиколка на къщата не открихме Нед. Със Сара се намирахме в малкото преддверие, настлано с теракотни плочки, откъдето бяхме започнали.

— Ти върви горе, а аз на долния етаж — предложи тя.

Сега ни беше нужно единствено да намерим следи, нещо, което да ни прати в правилната посока. Нед декодер. Кое беше следващото място, към което щеше да се насочи?

Ако това беше филм, би било твърде лесно. Щяхме да влезем в стая и да зяпнем при вида на стените, плътно покрити с мои снимки, като навсякъде лицето ми щеше да е зачертано с гигантски Х. След това да се натъкнем на маркирана пътна карта, която да ни покаже точното място, където Нед планира да извърши убийство.

Но колкото и близо да бяхме до Холивуд, това не беше филм.

Нямаше светилище, посветено на мен, нито пък очевидна следа, която ни чака. В интерес на истината нямаше почти нищо. Минимализъм в чистата му форма. Нора Синклер, интериорният дизайнер с око на убиец, може и да беше купила този дом за Нед, но определено не го беше обзавела.

Никой не го беше направил.

Единственото обзавеждане в двете спални на горния етаж бяха самите легла. Нямаше нито скринове, нито нощни шкафчета, нито дори лампи.

Оставаха дрешниците. По-точно два. Що се отнася до първия, този в гостната, той беше празен.

Най-накрая в дрешника в основната спалня открих единствените следи, че някой изобщо е живял в тази къща. Дрехите на Нед. Поне предполагах, че са неговите.

На дървени закачалки, сякаш специално разпределени точно на пет сантиметра разстояние една от друга, висяха панталони, ризи и няколко спортни сака. Проверяването на джобовете се оказа загуба на време. Всичките бяха празни.

Обичайно бих се притеснявал от ровенето из нечии лични вещи — въпреки случката с дневника на Оливия. Но тук нямаше нищо, което да изглежда „лично“.

До момента, в който се обърнах и го видях.

Под леглото беше пъхнато нещо. Първоначално помислих, че може да е куфар, но щом коленичих на пода, установих, че е дървена ракла. Освен това беше стара.

Издърпах я, вдигнах издрасканата ключалка и ръждивите панти изскърцаха. Какво имаш за мен, Нед?

Разочарование, ето какво.

Имаше играчки. Раклата беше претъпкана с детски играчки.

Взирах се нервно в тях. После изведнъж осъзнах нещо. Всички бяха еднакви.

Не напълно, но бяха варианти на едно и също нещо. Големи, малки, счупени, напълно запазени. Раклата беше пълна с играчки колички от един и същ модел. Всъщност това беше изключителна кола — хит от миналото.