Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Делориън.

Хм.

Не исках да се замислям твърде много за това най-вече защото не виждах как интересът или дори манията на Нед към тази конкретна марка кола може да ни доближи до него. Понякога кутията с играчки си е просто кутия с играчки.

И въпреки това се налагаше да ги огледам всичките. Никога не можеш да бъдеш сигурен.

Започнах да ги изваждам една по една. Не бях сигурен какво точно търся. С малко късмет щях да разбера, щом го открия. Всичко, което откривах, обаче, беше делориън след делориън, без значение дали беше дървен, пластмасов или метален.

До момента, в който стигнах до дъното.

Там, обърната с лицето надолу, лежеше малка рамка със снимка. Още преди да я вдигна и да я обърна, знаех чие лице ще видя.

На Нора Синклер.

Избърсах прахоляка от стъклото и се загледах. Изглеждаше точно толкова зашеметяваща, колкото си я спомнях. Високите скули и плътните устни. Лъчезарните очи и погалената от слънцето кожа.

Да: до момента това беше най-красивата серийна убийца, с която бях спал.

— Как върви? — провикна се Сара. — Откри ли нещо?

Фройд би прекарал цял ден в анализиране на неудобството ми от снимката, сякаш бях спипан да върша нещо нередно.

— Още не — извиках в отговор и върнах рамката на дъното на раклата.

Вдигнах я обратно почти на мига. Този път онова, в което се взирах, не беше лицето на Нора. Беше мястото на гърба, където се отваряше.

Не съм съвсем сигурен защо предприех следващите си действия. Дали беше това, че бях чел за човек, който открил копие на Декларацията за независимост зад картина, купена от гаражна разпродажба? Или може би заради навика на баба ми да добавя нови снимки, като оставя старите зад тях?

Знам само, че нещо ме накара да отворя задната част на рамката.

Изведнъж Сара се провикна отново, но този път думите й не бяха насочени към мен.

— Не мърдай! — чух я да крещи.

Незабавно протегнах ръка към кобура си и хукнах през стаята и надолу по стълбите. Приземих се с трясък в преддверието и го видях да стои с гръб към мен с вдигнати ръце. Синклер? Наистина ли? Не, не може да бъде!

Той инстинктивно се обърна към шума от мен и очите му се разшириха от ужас, тъй като беше осъзнал неприятното положение, в което се беше озовал. Сара беше пред него; аз бях зад гърба му.

— Кой сте вие? — настоя Сара.

Той извърна лице към нея. Нервността му пречеше да даде смислен отговор.

— Аз… ъъ, аз… Доктор Брус Дръмонд. Аз съм… ъъ, психиатър.

— Защо сте тук? — попита тя, вече не така настоятелно.

— Новините… — започна да заеква той. — Когато… ъъ… се прибрах от работа, го видях по новините.

Двамата със Сара едновременно свалихме оръжията. Просто така изведнъж бяхме попълнили белите петна.

— Вие сте лекували Нед Синклер? — попита тя.

— Да, в продължение на година — отговори той и за пръв път си пое дъх. — Вие от полицията ли сте? Надявам се, че сте от полицията.

— ФБР — каза тя и показа значката си. — Аз съм агент Сара Брубейкър, а това е партньорът ми Джон.

Разумно от нейна страна да пропусне да спомене фамилията ми. Това със сигурност щеше да обърка още повече и без това разтреперания психиатър. А той имаше по-належащи тревоги.

— Може ли да си сваля ръцете? — попита.

— Разбира се — отговори Сара. — Всъщност можете да направите много повече. Можете да ни помогнете.

Влязохме в дневната на Нед, където идеята за спартанско обзавеждане беше развита в още по-крайна степен. Имаше канапе и кресло. Само това. Очевидно масичката за кафе беше оценена като напълно излишна.

Не че възнамерявахме да предлагаме на доктор Брус Дръмонд кафе. Нито пък напитки или ордьоври. Нямаше шанс и за коктейлни хапки — искахме само да го притиснем за повече информация.

— Да започнем с въпроса защо сте тук — попита Сара. — Поддържахте ли връзка с Нед?

— От две години — не — обясни той. — Надявах се, в случай че го открия тук, да го убедя да се предаде. Когато пристигнах, вратата беше отворена.

— Не обмислихте ли първо да отидете в полицията? — попитах.

Дръмонд кръстоса крака.

— Нед никога не би се предал на полицията — изрече той без никакви емоции.

Вече се беше поуспокоил и стегнал; излъчването му на учен започваше да си проличава.

Сара усети и веднага смекчи тона. Умен ход: искаше да накара Дръмонд да почувства, че онова, което се опитва да направи, се оценява. Това беше най-добрият начин да го предразположим да говори за Нед.