Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Познай кой може да я е предизвикал — обърнах се към Сара, но тя ми изшътка, защото искаше да чуе останалата част от репортажа.

— Приятели разказали, че Паркър и Саманта отложили медения си месец, докато завършат обучението си по право. Оженили се миналия април в Сат Харбър, Ню Йорк.

Сара изведнъж нададе такъв вик, че едва не се забих в друг камион.

— О, господи, те са онази двойка!

— Коя двойка?

— Четох за тях в „Таймс“ — осветли ме тя. — Не мога да повярвам! Двойката от „Брачни обети“!

След фразата „не мога да повярвам“ изтървах нишката. Нищо не разбирах.

— Двойката от „Брачни обети“ — повтори тя. — Всяка седмица в рубриката за сватби пускат статия за конкретна двойка и разказват в подробности за първата им среща и други неща от този род. Никога ли не си попадал на такава?

Исках да обясня, че ако не започнат да отпечатват спортната рубрика посред сватбената, шансовете да видя нещо като „Брачни обети“ не са никак големи.

Вместо това просто поклатих глава.

— Не, никога не съм срещал такъв материал — признах.

До този момент Сара вече не гледаше към мен, а беше навела глава към своето блекбери.

— Какво правиш? — попитах.

— Проверявам нещо — отговори тя. — Имам предчувствие.

Хвърлях по едно око към пътя и в същото време я гледах как щрака по телефона си. Пишеше нещо. С бясна скорост.

После спря. Загледа се в екрана и зачака.

Почака още малко.

— Хайде, хайде — бъбреше нетърпеливо. Накрая плесна по таблото. — Знаех си!

Нещо в тона й ми подсказа, че каквито и планове да бяхме кроили, всичко щеше да се промени.

— Дори няма да успея да взема душ, нали? — попитах.

— Още не — заяви тя и погледна през рамо.

Проверяваше трафика в обратната посока.

— Е, ще ме осветлиш ли? Къде отиваме?

— Манхатън — отговори тя. — Трябва да свием по следващата отбивка и да обърнем.

Стрелнах Сара с поглед и се усмихнах на факта, че интуицията — каквото и да й беше подсказала — й действаше като инжекция чист адреналин. Не само на нея, а и на двама ни.

Стиснах волана и го завъртях рязко, за да прекосим осевата линия и да се престроим за платната, водещи на юг.

После изправих волана и натиснах педала на газта, сякаш се опитвахме да се измъкнем от пожар.

— Е, в коя част на Манхатън би желала да отидеш? — попитах с възможно най-спокоен тон.

Още при първата стъпка човек можеше не само да чуе жуженето в сградата на „Ню Йорк Таймс“. Можеше и да го усети.

Двамата със Сара влязохме бързо в огромното фоайе и се загледахме в стотиците окачени малки екрани, по които вървяха откъси от новини и се движеха и сменяха като в синхронизиран танц.

Слязохме от асансьора на двайсет и втория етаж и Сара се представи на млада жена със свежо лице, очила с рогова рамка и с бяла жилетка. Можех да се обзаложа, че тя е единствената рецепционистка в Манхатън, която чете Пруст под бюрото си.

— Госпожица Ласал ви очаква — съобщи тя. — Един момент.

Позвъни в офиса на редакторите и след секунда друга млада жена ни поведе през коридор, по чиито стени имаше снимки на част от стотиците наградени с „Пулицър“ автори на вестника.

— Аз съм личната асистентка на госпожица Ласал, между другото — обяви тя през рамо.

Тонът й беше уверен, но също така и фалшив. Плахостта, която се появи в походката й при приближаването на ъгловия кабинет, не остави и капка съмнение, че е напълно стресирана от шефката си.

Лесно можеше да се види защо.

Емили Ласал, редактор на сватбената рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и доайен на висшето общество в Манхатън, беше смущаващ образец на изрядност и приличие. Косата, гримът, тоалетът й — допълнен от два реда бели перли — бяха с напълно завършен вид. Всичко беше обмислено.

Нещата изглеждаха под строг контрол до момента, в който личната й асистентка затвори вратата и ни остави насаме. Тогава госпожица съвършенство буквално рухна.

— Чувствам се толкова отговорна — проплака тя и изведнъж по скулите й взеха да се стичат сълзи. — Аз избрах тези двойки.

Това, разбира се, беше глупаво. Едва ли вината беше нейна. И все пак можех да разбера защо е толкова разстроена. Сериен убиец ликвидираше младоженци по време на медения им месец и тези младоженци ги свързваше само едно — всички те бяха представени в рубриката „Брачни обети“.

— Не бива да вините себе си — зае се да я успокоява Сара, сякаш бе най-близката й приятелка. — Това, което можете да направите, е да ни помогнете.