Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Помните ли като ви казах, че съм ви дала всичката информация, с която разполагаме за представените в „Брачни обети“? — попита тя.

Двамата със Сара отговорихме в един глас:

— Да.

— Е, току-що ми хрумна още нещо — сподели тя.

Това беше. Връзката. Буквално.

— Уебстраници — каза Ласал, стиснала двата реда перли на шията си. — Напоследък двойките си имат собствени сватбени уебстраници… поне част от тях.

Преди да е успяла да се изкаже докрай, пръстите на Сара вече шареха по нейното блекбери.

— Аз ще се заема с жертвите — обяви тя.

Бързо взех макбука, с който Ласал ни беше услужила. Разделяй и владей.

— Аз ще се заема с останалите — казах.

Тоест, с пощадените двойки.

Написах в гугъл имената на първата двойка в списъка ни — Памела и Майкъл Итън. Тяхната история беше публикувана в рубриката седмица след тази на семейство Келър. Към имената прибавих и още няколко думи, които се предполага, че се споменават в сватбен уебсайт — списък с подаръци и тържество. Това би трябвало да свърши работа, помислих си.

Но не постигнах нищо. В същото време Сара кресна, сякаш беше петък вечер в игрална зала:

— Бинго!

— Коя двойка? — попитах.

— Пиърс… от летището — отговори тя. — В началото на страницата се споменава, че е била създадена от кума на Скот Пиърс. — Тя превъртя информацията и набързо я прегледа в телефона си. — О, виж, има дори тема „Меден месец“.

— Божичко… Описва ли се къде точно са отивали?

— По-лошо — отговори тя и ми прочете: — „Влюбените гълъбчета ще излетят от летище «Кенеди» за Рим на следващия ден. Сигурно при толкова много направени полети с «Делта» ще получат добро намаление.“

— Със същия резултат можеха да си сложат мишени на гърбовете — заключих.

Изведнъж си спомних разговора, който бях провел с Джон Джуниър вечерта, преди да замине на лагер. Никога не знаеш кой чете нещо за теб в интернет, бях му казал. Това не беше ли най-красноречивият пример?

Двамата със Сара продължихме да търсим други уебстраници. Бяхме успели да стигнем до общия модел: всички жертви имаха уебстраница. Тези, които нямаха, бяха още живи.

Имаше едно изключение, но то всъщност доказваше закономерността. Една от двойките, която имаше уебстраница, но бе пощадена, не беше споделила подробности за медения си месец.

— Вече сме наясно — казах.

Точно това беше начинът, по който убиецът набелязваше жертвите си.

Сара пое дълбоко въздух, а после издиша.

— Да, но какво да правим сега?

— Знам какво трябва да направя аз — заяви Ласал.

Почти бях забравил, че тя и перлите й са още в стаята.

— Какво? — попитах.

— Веднага да прекратя издаването на рубриката „Брачни обети“ — каза тя.

Разбира се. Здравият разум го подсказваше. Така беше правилно. Кой би могъл да го оспори?

Всъщност аз можех.

Станах от стола си, тръгнах към Сара и церемониално се отпуснах на коляно пред нея. Тя ме изгледа, сякаш бях полудял. Ласал също.

— Какво смяташ да правиш, по дяволите?

— Да ти направя предложение — отговорих. — Сара Брубейкър, ще се омъжиш ли за мен?

— Ставай, глупчо — продума тя.

Приех това за „да“.

Тонът на Сара казваше следното: „Да му се не види, О’Хара, май напипа нещо“. На мига разбрах, че и двамата сме на една и съща вълна.

На вълната на сватбената рубрика по-точно.

Въпросната идея можеше да се опише по много начини — рискована, опасна, равносилна на саможертва, — но беше и още нещо: единственият начин да прекратим това. Сигурен бях, че е така. Също и Сара.

Гокичката Емили Ласал, от друга страна, се видя в чудо какво да мисли.

— Извинете ме, но какво става? — попита тя с ръка на хълбока.

— Пред вас са следващите герои от „Брачни обети“ — обясних.

Трябваха й няколко секунди, но накрая схвана идеята. След още няколко секунди изражението й вече не казваше „Аха“, а „О, почакайте“. Намръщи се и доби силно угрижен вид.

— Не съм сигурна, че „Таймс“ може да направи това — каза тя. — Имам предвид, че подобно решение трябва да бъде взето от…

— От вашия издател, разбира се — прекъснах я. — Повярвайте ми, осъзнавам цялата сложност.

Без значение дали ставаше въпрос за Кенеди и кубинската ракетна криза, администрацията на Буш при скандала с вътрешно подслушване, в който беше замесена Националната агенция за сигурност, или тази на Обама след залавянето на мулла Абдул Гани Барадар, високопоставен командир на талибаните, имало е моменти, в които „Таймс“ са били молени да забавят или спрат определен материал в интерес на държавната сигурност.