Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Този случай беше различен. Да, наистина налице бяха хора, чийто живот бе застрашен, но искахме от „Таймс“ да отпечатат информация, за която са напълно наясно, че не е вярна. Въпреки факта, че най-отявлените консервативно настроени критици вече имаха наименование за това явление — наричаха го „уводната статия на Таймс“, — не беше трудно да се разбере, че съществуват граници, които така наречената „Сива дама“ не би прекрачила.

— Слушайте, малко поизбързваме — намеси се Сара. — Преди да поискаме благословията на вестника, трябва да получим друга. От бащата на булката.

Знаех, че не говори за истинския си баща Конрад Брубейкър, за когото ми бе разправяла — пенсиониран преподавател по история на изкуството, който обикновено можел да бъде открит да се прицелва със стик номер 7 към девета дупка някъде в Ла Куинта, Калифорния. Визираше Дан Дризън, който със сигурност не гореше от желание да използва свой агент като жива примамка.

— Може би ще успея да накарам Уолш да му се обади — казах, но мигом поклатих глава разколебан. — Като се замисля… може и да не е толкова добра идея.

Сара извъртя очи.

— Че после да ни е нужна и неговата благословия.

Тя беше права. Бездруго се налагаше да изгладя определен проблем със собствения си началник. Този с отстраняването ми. Като се прибавеше и ексклузивната новина за убиеца на хора с името Джон О’Хара, вече си представях крясъците на шефа си.

Господи, не ти ли стига, че един сериен убиец е по петите ти, та сега искаш да привлечеш и още един? Не ти трябва терапия, О’Хара, нужна ти е усмирителна риза!

— Да, не разчитай на съдействието на Уолш — казах. — Действай чрез Дризън.

Сара се обърна към Ласал.

— Кога излиза в интернет неделната сватбена рубрика? — попита тя.

— В събота в пет.

Това ни даваше на разположение по-малко от три дни. Погледнах часовника си. Шейсет и осем часа, за да съм съвсем точен.

— Невероятно — възкликна Сара. — Кой би си помислил, че планирането на фалшива сватба би било по-трудно, отколкото на истинска?

— Е, поне има нещо, което да очакваме с нетърпение — изрекох без капка емоция.

— И кое е то?

— Медения месец, разбира се.

— Някак винаги съм си мечтала за Париж — сподели Сара. — Представи си хотелска стая на Левия бряг с изглед към Айфеловата кула — тя огледа тесничкото ни грубовато бунгало и чамовата ламперия и се изкиска тихичко. — Това не е Париж.

Не, не беше. Не приличаше ни най-малко дори.

Но за Синди и Зак Уелкър, двойка любители на природата, които се запознали — както се казваше в рубриката „Брачни обети“ — при интересни обстоятелства по време на катерене в Телгорайд, беше идеално. Две седмици в бунгало в планината Луис, далеч навътре в Национален парк Шенандоа, Вирджиния. Малко уединение и блаженство сред чудната природа.

„Ха, кой знае? — написа Зак, иначе познат като мен, в сватбената ни уебстраница. — Може и да излезем един-два пъти по време на медения ни месец за истинско катерене.“

Ясно, че бунгалата в планината Луис не бяха чак толкова усамотени, не и ако си наясно какво — или кого — търсиш. Петнайсет долара автомобилна такса при входа на парка и си вътре.

На бас, че всеки сериен убиец би могъл да се справи.

Така се надявахме със Сара, а също и четиримата агенти от Вашингтон, спотаени в храстите отвън. Агентите от Вашингтон се сменяха със свои колеги на осемчасови дежурства.

Това беше задължително условие, за да може Дан Дризън да се примири с плана. Така или иначе, той не беше ентусиазиран от идеята, но не можеше да пропусне възможността да съм напълно заобиколен от други агенти. Убиеца на младоженци нямаше да знае откъде му е дошло, а Убиеца на Джон О’Хара дори нямаше да има представа къде да ме търси.

С други думи, идеята ми не беше чак толкова налудничава, колкото му се беше сторила в началото.

Същото важеше и за Франк Уолш, изпълнен с желание да затвори очи пред достатъчно много правила и бариери, та практически да прекрати отстраняването ми. Бях получил обратно значката и оръжието си.

— До второ нареждане — предупреди ме той.

Като се прибавеха задружните усилия на Дризън и Уолш да извиват ръцете на „Ню Йорк Таймс“, че да приемат да ни сътрудничат с фалшива статия в „Брачни обети“, ето как със Сара се озовахме в ролята на запалени по екологията и здравословното хранене младоженци. Аз наричах двама ни „семейство Бирщок и Глок“.

Сега единственият въпрос беше дали планът ще проработи.