Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

— Или е това, или карабина М4 — отговори тя. — Трудно е да се прецени от такова разстояние.

— Поне четирийсет метра.

— Може и да са повече — каза тя.

— И успя да прекъсне електричеството преди това?

— Очила за нощно виждане — казахме двамата едновременно.

Стрелецът трябва да беше с очила за нощно виждане.

— Мамка му, къде е този фенер? — изсумтях.

Имахме два в бунгалото. Къде ли са?

— По-важното е — добави Сара — къде са всички останали?

Права беше. Къде е подкреплението ни от четирима агенти от всички страни? Дори стрелецът да се бе появил зад тях, вече трябваше да са го спипали.

Освен ако той не се беше справил с тях преди това.

Не. Нямаше начин. Не и с четиримата агенти.

Радиостанцията на кръста ми изпращя.

— Има ли ранени? — чу се приглушен глас.

Взех радиостанцията и прошепнах в отговор:

— Засега сме добре. Сигурно носи…

— Да, очила за нощно виждане — прекъсна ме агентът. — И аз съм с такива.

Не бях сигурен кой точно трябва да е на смяна пред бунгалото. Този поне ми се струваше опитен.

— Кой е това? — обърнах се към Сара.

— Карвър — припомни ми тя. — Агент Карвър.

С пълна сила можеше да се каже, че е подкреплението.

Единственото по-лошо от адския грохот около нас беше чувството на безпомощност, което го съпътстваше.

Всичко се случи толкова бързо. Яркият лъч светлина пред прозореца ни, последван от артилерийска стрелба, отекваща в гората.

Навън бяха четирима срещу един. Не беше нужно да съм букмейкър, за да ми се понрави подобно съотношение. Ала онова, което последва — мъртвешката тишина и ужасяващото усещане, което ме обземаше — не ми хареса. Никак.

Двамата със Сара не можехме да направим нищо. Радиостанцията на агент Карвър беше замлъкнала. Всички радиостанции бяха замлъкнали.

Пропълзях по пода, посипан със стъкла, и се долепих към стената до прозореца.

— Какво правиш? — прошепна Сара с тон, който подсказваше, че каквото и да е то, не бива да го правя.

И все пак беше наложително да погледна. Трябваше да се опитам да разбера какво е положението. Да надникна набързо, само това.

Не беше достатъчно набързо.

Главата ми едва се беше показала зад страничната част на рамката на прозореца и — бум, бум, бум! — едва не ме уцели между очите. При звука на изстрелите инстинктивно отметнах врата си назад, а в бунгалото се посипаха още стъкла.

— Мамка му! — процеди Сара.

На мига разбрах какво си мислеше. И аз си мислех същото и то не беше „какъв невероятен късметлия съм, че съм жив“.

Грабнах радиостанцията и натиснах бутона с палец.

— Карвър! — заговорих. — Карвър, там ли си?

Той не отговори.

Опитах отново и отново, но последва само тишина. Опитах и на другите честоти, тези на останалите агенти. Четирима срещу един, за бога!

И никой от тях не отговори. Нищо. Нито звук.

Глуха линия.

Усещах как потта се стича по челото ми, а сърцето ми бие учестено. Какво ставаше отвън, по дяволите?

После го чух. Радиостанцията ми отново изпращя, а след това се чу и гласът на Карвър, който се появяваше и изчезваше. Силите му едва стигаха да натисне бутона, какво остава да каже нещо.

— Трима… свалени — успя да промълви. — Помощ…

Не се чуха повече думи, само звукът от затрудненото му дишане. Беше ужасно, просто ужасно. А след това стана още по-зле.

Бум, бум, бум!

Още три залпа стрелба се чуха по радиостанцията, а пронизителният звук не остави съмнение, че изстрелите бяха произведени от кратко разстояние. От няколко метра. Може дори по-малко.

Дишането на Карвър вече го нямаше. Него го нямаше. Остана само ужасяващото чувство, което ме беше обзело, но хиляди пъти по-лошо. Затъвах в него.

— Трябва да се махнем оттук — казах на Сара.

Само че беше прекалено късно. Звукът от стъпки, който приближаваше към нас, отново беше нарушил тишината.

Бяхме заложили капан на Убиеца на младоженци, а сега ние се бяхме озовали в капана.

Той пристигаше.

Почти не виждах Сара в другия край на бунгалото, но чувах, че се премята през канапето. Зад него ли се криеше?

Не.

— Намерих го! — обяви тя и плесна нещо с ръка.

Един от фенерите.

Нямаше време да обсъждаме стратегията си. Осланях се на вярата, че мислим по един и същ начин. Ако носеше очилата за нощно виждане, тя щеше да го заслепи със светлината. Ако не, фенерът щеше да остане угасен и щяхме да имаме равен старт. Никой нямаше да може да вижда.

В момента чувах единствено приближаващите стъпки. Вратата на бунгалото се намираше от дясната ми страна; прозорецът — или поне което беше останало от него — от лявата. Бях долепил гърба си до нашарената с чворове чамова ламперия почти със същата сила, с която стисках пистолета си.