Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Но почакайте. Това е едва върхът на айсберга. Има и още.

Докато бях отстранен, поех задачата да разследвам убийството на сина и снахата на Уорнър Бреслоу и така се натъкнах на друг сериен убиец, който изби четирима агенти заради моя план, който се оказа ужасно, кошмарно и непоправимо погрешен.

По дяволите, това не може да се случва на мен, самият аз не бих го повярвал.

Най-лошото беше — а също така бях сигурен, че и Дризън е наясно с това, — че сега, освен желанието за мъст бях обсебен и от чувство за вина. Много хора не успяваха да се съвземат от подобна поредица удари.

Дали аз бях един от тези хора? Бях ли изпаднал в нокаут? Отписан ли бях?

Ето какво би искал да знае Дризън.

— Кажи ми нещо, Джон — заговори той.

Преди да е успял да довърши, телефонът на бюрото му иззвъня. Секретарката му се извини за прекъсването, но имало обаждане за него, което си помислила, че ще иска да приеме.

— Кой е? — попита Дризън.

— Детектив Брайън Харис от Полицейското управление на Ню Йорк — отговори тя.

Дризън присви очи. Определено не познаваше този човек. Вдигна слушалката.

— Дан Дризън — представи се той.

Наблюдавах го, докато слушаше. Който и да беше този детектив Харис, не му беше нужно много време, за да се разбере, че да, Дризън искаше да приеме това обаждане. Всъщност Дризън се пресегна за химикалка с такава скорост, че едва не бутна чашата си с кафе.

Не виждах какво си записва, но щом вдигна поглед и кимна, едно нещо ми стана пределно ясно.

Вече не се чудеше какво ще прави с мен, по дяволите.

Двамата със Сара се метнахме на следващия полет на „Делта“ за Ню Йорк, взехме такси от „Ла Гуардия“ за Девети участък в Долен Ист Сайд и се качихме до втория етаж, като вземахме по две стъпала наведнъж, за да се видим с детектив Харис. Още се ръкувах с човека и веднага повдигнах въпроса:

— Къде е тя? — попитах.

— В края на коридора — отговори той.

— Прояви ли нетърпение? — намеси се Сара.

— Не, но така или иначе нямаше голям избор — отвърна Харис. — След като спомена за онова…

Нямаше нужда да довършва изречението; всичко беше ясно. Това беше правило. Щом огромна възможност за голямо развитие по някое разследване прекрачи прага ти, просто заключваш вратата след нея. Не дай боже да размисли.

Тръгнахме след Харис, набит мъж с плавна походка, по коридора до малка зона за отдих с две изтърбушени канапета, полупразен автомат за закуски и стари броеве на списание „Пийпъл“. Ама стари, казвам ви. На корицата на едно от тях представяха „Изгубени“ като нов хитов телевизионен сериал.

За разлика от тях Марта Коул, жената, която седеше на едно от канапетата, изглеждаше още по-млада от своите двайсет и две години. Светлокестенява коса, слаба, с няколко лунички на носа. Щеше да мине доста време, преди да може да си поръча питие, без да й искат документ за самоличност.

Точно в този момент едно би й се отразило добре. А може би и две. Харис ни запозна и когато се приближих да се ръкувам с нея, забелязах, че дланта й трепери. Останалата част от нея също.

Сара седна до нея.

— Няма нищо, Марта — каза тя утешително. — Знаем колко трудно трябва да е това за теб, затова ще опитаме да те улесним, доколкото е възможно. Просто трябва да ти зададем някои въпроси.

Всъщност за момента знаехме само това, което Харис беше споделил с Дризън по телефона. Млада жена вървяла по улицата, стиснала брой на „Таймс“. Искала да разговаря с детектив, без значение кой точно. На въпроса защо, тя отговорила, че май може да идентифицира Убиеца на младоженци.

Казвал се Робърт Макинтайър и бил бивш сержант от армията на Съединените щати. Тя го наричаше Роби.

— Бях сгодена за него — добави.

Марта Коул пое дълбоко въздух и издиша бавно. Започваше да се успокоява. Направих знак на Сара с бързо одобрително кимване. Давай. Твоя е.

Седнах на другото канапе при детектив Харис и кръстосах крака. После кръстосах и пръсти. Отчаяно се нуждаехме от късмет.

Като по поръчка Сара не преставаше да се усмихва.

— Марта, кога за последно видя Робърт или разговаря с него? — попита тя.

— Преди около месец.

— А кога двамата развалихте годежа си?

Марта се поколеба. Очите й се напълниха със сълзи, емоциите напираха. Правеше всичко възможно да ги потисне.

Най-накрая отговори:

— Така и не го изрекохме гласно. Всъщност аз го развалих.

Детектив Харис бръкна в джоба си и подаде на Марта сгъната носна кърпа. Приятно беше, че още има хора, които носят такива у себе си. Доста старомодно.