Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Обърнах се към Сара.

— Готова ли си?

— Да — увери ме тя.

Фасадата на сградата на Макинтайър от края на трийсетте години беше доста олющена. Камъкът беше изронен и зацапан и имаше дори две счупени стъкла. Очаквах положението вътре да е същото, ако не и по-лошо.

Оказа се, че не е така. Беше чисто, модерно и всъщност доста приятно. Би трябвало да съм си научил урока.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Оставихме един от полицаите да пази във фоайето. Всички останали тръгнахме нагоре по стълбите. Докато стигнем до четвъртия етаж, двама от полицаите — да кажем, по-едричките — гневно проклинаха липсата на асансьор. В съзнанието ми нахлуха поне стотина вица за полицаи и понички. Не ги споделих.

— Там — посочих вратата на Макинтайър, след като стигнахме петия етаж.

Намираше се по средата на коридора, апартамент 5Б.

Сара безмълвно се зае с подредбата. Двамата с Харис застанаха от едната страна на вратата, а аз от другата. Офицерите бяха зад нас — двама приведени ниско долу, останалите изправени. Оръжията бяха насочени за стрелба.

Почуках.

След като не чух нищо, почуках отново.

Пак нищо.

Този път Сара посегна към вратата. Хвана топката и я завъртя. Опитът си струваше.

Е, как мислите…

Добрата новина? Вратата беше отворена.

Лошата новина? Вратата беше отворена.

На човечето, което размахва червения флаг в главата ми, изведнъж му се отвори работа.

Къде влизахме, по дяволите?

В коридора беше толкова тихо, че скърцането на пантите ми звучеше като излитане на самолет.

Вратата бавно се отвори. Никой не помръдваше.

Преброих до пет. След това до десет. Накрая извиках:

— Робърт, вътре ли си?

Дори и да беше, не отговори.

Някой ме побутна и се оказа, че един от полицаите ми подава телескопично огледало или, както обичах да го наричам аз, „ку-ку“. То щеше да помогне да не ми пръснат главата. Вече бях рискувал и едва не ми се беше случило в бунгалото със Сара. Нямах желание да насилвам късмета си.

Промуших огледалото покрай вратата и видях тесен коридор с две врати от двете страни, които бяха открехнати. В края на коридора очевидно имаше малка дневна. Виждаха се канапе, телевизор с плосък екран и лампа до масичката.

От Макинтайър нямаше и следа. Високия метър и осемдесет широкоплещест мъж с късо подстригана червеникава коса и квадратна челюст, както ни го беше описала Марта Коул, го нямаше.

Поклатих глава към Сара и тя веднага влезе в действие. Обърна се към Харис и двамата полицаи, вдигна два пръста и посочи към себе си и към мен.

Превод: Влизаме по двама. Той и аз ще сме отпред.

Това момиче очевидно не се смущава да е в центъра на събитията, нали?

Три… две… едно…

Двамата със Сара минахме през вратата с вдигнати пистолети глок, насочени към коридора. Застанах пред кухнята; тя — пред банята.

— Чисто! — извиках.

Чух как Сара дръпна завесата в банята.

— Чисто! — съобщи тя.

— Чисто! — чухме откъм дневната.

Върнах се към коридора и пресрещнах Сара. Останалите от групата бяха пред нас, включително и Харис. Предполагах, че има още една стая, спалнята. Също така предполагах, че положението там няма да се различава особено. Чисто.

Вместо това чух двама полицаи да се провикват едновременно.

— Труп!

Моля?

Двамата със Сара завихме по коридора и влязохме напряко в спалнята през дневната. Полицаите още стояха там и се взираха мълчаливо в него. Приличаше на някоя от онези извратени побъркани творби от пърформанс. Можеше да се нарече „Мъртвият жених“.

Робърт Макинтайър — с червеникава коса и квадратна челюст — беше вързан за стол, облечен в смокинг, който някога е бил хубав. Сега беше надупчен от куршуми и облян в кръв. Ако куршумите не го бяха убили, то със сигурност ножът, забит в сърцето му, беше успял.

Освен това не беше просто какъв да е нож. Наведох се да го огледам по-добре. Дръжката от масивно сребро отразяваше светлината от прозореца.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Сара.

— Определено — отвърнах. — Нож за торта.

Мамка му, това е тя — Марта Коул!

Веднага се извърнахме към Харис, който вече беше извадил радиостанцията си, за да влезе в контакт с диспечера. И той беше свързал нещата също като нас.

— Мамка му. Май взехме само телефонния й номер… Можем да го проследим, за да стигнем до адреса, но…

Каква беше вероятността да ни е дала истински телефонен номер? Бих казал, че клони към нула — можеше да се сравни с шанса „Къбс“ да спечелят суперкупата.