Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

С други думи, преживяваше емоционален спад.

Имаше и още нещо. Пред Сара лежеше досието с данни за убиеца на Джон О’Хара и буквално й се подиграваше. Външно не се различаваше от останалите папки — претъпкана, от жълт рециклиран картон. Но отвътре…

Не можеше да избяга от факта, че това досие предизвиква у нея различно усещане, някак по-лично. Беше се срещнала с него лице в лице, беше се здрависала с него. Гледаше го право в очите. Бяха светлосиви. Продължаваха да се взират в нея, да я предизвикват.

Сара отвори папката. За кой знае кой пореден път извади полицейските доклади и тези от извършените аутопсии. Прочете бележките си. Включи компютъра и отново започна да търси нещо, свързано с „Одисей“ или „Имате поща“.

След това продължи да работи по телефона. Говори с управителя на супермаркет „Брюър“ в Кандъл Лейк. Нямаха охранителна камера в близост до „Муви Хът“. Всъщност не разполагаха с камери никъде в магазина.

— Тук краденето на стоки от магазин не е разпространено — обясни управителят.

Тя се обади в „Кантина“ и говори с бармана, който беше сервирал първата бира на „Джаред“. Онази, която беше изпил, преди умишлено да пие от нейната.

— Дали има някакъв шанс да е платил с кредитна карта? — попита тя.

Беше наясно, че този шанс беше нищожен и клонеше към нула, но какво пък. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш.

Като стана въпрос за това… не трябваше ли някой да ми звънне?

Сара взе дневника си с телефони и провери списъка от хора, на които беше оставила съобщения. Шериф в Уинемука, Невада. Детектив във Флагстаф, Аризона. Главният библиотекар в окръжната библиотека „Кърн“ в Бейкърсфийлд, Калифорния. Всички бяха отговорили на обаждането й.

С изключение на един.

Според базата данни на ФБР през последната година беше имало общо шестнайсет бягства от затвори и психиатрични институции. От тези шестнайсет само две бяха от значение. Едното беше на затворник от щатския затвор в Монтгомъри, Алабама; другото беше на пациент в психиатрична клиника „Игъл Маунтин“ в Лос Анджелис.

Снимката към досието на затворника от Алабама изключваше вероятността той да е убиецът. Не и ако този „Джаред Съливан“, когото беше срещнала Сара, не беше успял междувременно да свали близо стотина килограма, да не говорим за кинжалите, татуирани от двете страни на лицето му.

Историята на пациента от психиатрията в Ел Ей беше различна. Или по-точно нямаше никаква история. Сара беше поискала копие от полицейския доклад, изготвен след бягството му, но още не го беше получила. Освен това в Бюрото не разполагаха с никаква информация за него, което не беше голяма изненада. В много от щатите, особено в Калифорния, си имаха свои правилници и регламенти за опазването на дискретност по повод пациентите.

Най-умният начин да не се съобразява с тях? Добрият старомоден телефонен разговор.

Стига някой да отговори на позвъняването.

Сара беше оставила две съобщения на Лий Макконъл, началник на администрацията в „Игъл Маунтин“. Той, разбира се, по-скоро би позволил да му извадят зъб без упойка, отколкото да обсъжда бягството на пациент под негово наблюдение.

— Трети рунд — измърмори Сара и започна да набира номера.

Не беше сигурна, но й се струваше, че жената, която отговори този път, беше различна от онази, с която беше разговаряла предишните два пъти. Може би някоя заместничка. Това със сигурност би обяснило факта, че жизнерадостно обяви:

— Господин Макконъл току-що пристигна; нека ви свържа — което беше последвано от десет секунди абсолютна тишина, през които Макконъл вероятно гълчеше горката жена, че първо не го е попитала.

Накрая вдигна телефона.

— Агент Брубейкър? Лий Макконъл — каза той. — Какво съвпадение. Точно се канех да ви се обадя.

Да, как ли пък не. И аз точно се канех да пристана на Джони Деп.

Сара разрови бележките си, за да провери името, което си беше записала. Това на пациента на Макконъл. По-скоро на бившия пациент.

Откри го.

— Какво можете да ми кажете за Нед Синклер? — попита тя.

Гласът на Макконъл някак пресекваше. Не беше заекване или друг говорен дефект, а приличаше по-скоро на преглъщане, нещо като диспепсия, сякаш се опитваше да задържи сандвича от ръжен хляб и пастърма, който беше ял на обяд. В резултат на това без причина поставяше ударение на случайни думи.

Това й напомни пародиите на „Монти Пайтън“. А оттам и Джон Клийз…

— Нед Синклер, така ли? Какво… бихте… искали да знаете за него? — попита той.