Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Джон О’Хара.

Това беше джобното му ножче за риболов. И вече не беше в списъка на липсващите неща. Сара беше открила още едно парченце от пъзела.

На следващата сутрин Сара се обади на Дан Дризън, за да обсъди случая с него. Не й се искаше да му звъни, но се налагаше. Беше като ходенето на зъболекар. За вадене на зъб. Без новокаин.

— По дяволите, Сара, би трябвало ти да го преследваш, а не обратното — смъмри я той рязко, но в тона му се усещаше нотка на искрена загриженост. — Можеше да те убие.

— Така е. Би богъл да ме убие, но не го направи — каза тя, застанала до прозореца на стаята си на третия етаж в „Ембаси Суитс“. Пред очите й имаше само кактуси и магистрала докъдето стигаше погледът й. — Вероятно се е криел при езерото и ме е видял с местните полицаи. От този момент нататък е можел да ме убие всеки момент, но е избрал да не го прави.

— Значи ми казваш, че не се е опитал да те прегази с колата си?

— Помислете. Ако наистина това е била целта му, защо му е било да включва фаровете?

— Което трябва да ме успокои? Той знае коя си, а това не е добре.

— Може би ще успея да го превърна в свое предимство. В момента обмислям тази възможност.

— Така ли? — попита недоверчиво Дризън. — Как?

— Още не съм решила, но ще го направя. Преди да размисли и да се върне за мен.

— А междувременно нямаш представа къде е, нито накъде се е запътил. Освен ако не ми кажеш, разбира се, че си разгадала следите, които е оставил.

— Хей, не стигнах ли дотук благодарение на „Одисей“?

— Да, благодарение на късмета си, не мислиш ли? Да имаш идея кое е следващото място, на което ще го отведе „Имате поща“? — попита той саркастично. — Дали няма да се опита да намери някой Джон О’Хара, който работи в поща?

Най-побърканото беше, че всъщност и Сара беше обмисляла такъв вариант.

Не й се искаше да признае, но Дризън имаше право. Убиецът на Джон О’Хара продължаваше да е с предимство пред нея. И вероятно сега наистина беше още по-сериозно.

— Има доста неща, които да свърша тук — настоя тя. — Дори не съм започнала да работя в града. Може да е контактувал и с някой друг.

— Може. Но не искам през цялото време да се оглеждаш през рамо. Каквато и игра да мислиш, че играе, кой може да бъде сигурен, че накрая убитата няма да си ти?

— Значи съм дотук?

— Поне засега. Прибираш се у дома — каза той. — Освен това тук има някой, който иска да си поговори с теб.

— Кой?

Дризън се позасмя. Тя буквално успяваше да види хитрата му усмивка през телефона.

— Кой е? — повтори тя.

— Ще видиш — отговори той. — Прибирай се у дома, Сара. Това е заповед, между другото.

— Можехте малко да ми подскажете — прошепна Сара. — Сериозно.

Дан седеше на съседния до нейния стол, кръстосал дългите си крака под седалката. Беше ведро и ранно утро във Вашингтон, едва седем часът на следващия ден.

— Не, това само щеше да те накара да се притесняваш — прошепна в отговор той.

— А какво да кажем за този момент? Ужасно съм притеснена. При това аз никога не се притеснявам.

Като по команда вратата до тях се отвори. Оттам се показа възрастна жена с излъчване на майка квачка и им кимна леко. Беше притиснала клипборд към гърдите си.

— Президентът ще ви приеме сега — съобщи тя.

Сара се изправи, пое дълбоко дъх и приглади някакви невидими гънки по блузата си. В съзнанието й пробягаха няколко панически мисли. Забравих ли да си сложа дезодорант? Как се говори — интелигентно — с президента?

— След теб — каза Дан и протегна напред ръка. — Той иска да види теб, а не мен.

Сара беше гледала толкова пъти подобна сцена в „Западното крило“ по телевизията. Но там всички бяха актьори. Играеха роли.

Това беше реалност. Намираше се само на крачка от Овалния кабинет и сърцето й щеше да се пръсне.

Дали е твърде късно да се извиня, че ще отсъствам по болест? Не е смешно, Сара. Тук няма нищо смешно.

Клейтън Монтгомъри, най-влиятелният човек в свободния свят — и фигура не за пренебрегване в целия свят — беше от фракцията на консервативно ориентираните демократи, произхождаше от Кънектикът, национален състезател по лакрос в университета „Дюк“. Въпреки че придобитата южняшка слава му беше помогнала при президентските избори, той нямаше да ги спечели, ако не беше съпругата му.

Роуз Монтгомъри — с моминско име О’Хара — беше бивша мис Флорида и обичана водеща на новините по десети канал на телевизията в Маями в продължение на пет години, преди да срещне Клейтън. С други думи, преди изборите тя се радваше на по-голяма популярност във Флорида не само от съпруга си, но и от неговия републикански опонент.