Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

У Джаред имаше и още нещо, което тормозеше Сара. Попита откъде е, но не зададе никакви въпроси за професията й — дори след като разказа за своята. Може и да не беше преднамерено.

А може би просто знаеше отговора на този въпрос.

Мобилният телефон на Сара завибрира в ръката й. Ерик вече звънеше. Какъв човек.

— Можем да се простим с безплатните ракети за тенис. В „Спортни стоки Уилсън“ няма Джаред Съливан.

— Ами в града?

— Има двама Джаред Съливан в Чикаго, а в щата са петима. Двамата от Чикаго са на четирийсет и шест и петдесет и осем.

— Твърде стари са — каза Сара. — А някой в края на двайсетте?

— Този от Пеория: той е на двайсет и девет. Освен това е висок сто деветдесет и три сантиметра. Твоят човек колко е?

— За беда е седнал. — Тя надникна зад ъгъла още веднъж, за да провери дали ще може да го огледа по-добре. — О, мамка му.

— Какво?

— Ще ти звънна по-късно!

Трябва да бягам. Буквално.

Сара мушна телефона в джоба си и едва не се блъсна в дебелака текила „Олд Спайс“, който излизаше от мъжката тоалетна. Той й избърбори нещо, вероятно „Внимавай!“, а може просто да се беше оригнал.

При всички положения беше вече далечен звук, тъй като Сара тичаше и беше изминала половината разстояние по коридора към бара, където Джаред Съливан или който и да беше той, вече го нямаше.

Тя прекара няколко трескави секунди пред столчетата, на които бяха седели. Единствените следи от присъствието им бяха двете бутилки „Будвайзер“. Неговата беше празна, а нейната — до половината пълна. Или по-скоро до половината празна.

Сара се завъртя и огледа всяко ъгълче в „Кантина“. Нямаше го никъде. Поне не вътре.

Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Тя бързо се насочи към главния вход, а стърготините по пода хвърчаха при всяка нейна крачка. Бутна тежката дървена врата и буквално изскочи навън, а горещият нощен въздух я блъсна в лицето.

От лявата й страна две жени пушеха. Приличаха на майка и дъщеря.

— Видяхте ли един мъж да излиза преди около минута? — попита Сара, почти останала без дъх. — С приятна външност, прилича на Матю Макконъхи?

— Току-що излязохме, скъпа — заговори по-възрастната жена и вдигна цигарата си, за да покаже, че тъкмо е запалена.

— Е, ако наистина прилича на Матю Макконъхи, ще ти помогна да го намерим — включи се по-младата и се изкиска.

Сара се насили да се усмихне само за да не изглежда като кучка, но вече беше насочила поглед към паркинга, който опасваше сградата. Три четвърти от колите на него бяха пикапи и беше абсолютно претъпкан.

Тя хукна по посока на часовниковата стрелка. Точно както бяха постъпили полицаите на езерото.

Може да беше паркирал отзад, а може дори да не беше стигнал още до колата си.

Тя затича през паркинга и обиколи постройката. Обиколи я още веднъж. Беше застанала от задната страна до два претъпкани контейнера за боклук и разчиташе предимно на светлината от пълната луна над себе си.

Първо чу звука.

Грохотът от двигател зад нея беше толкова мощен, та имаше чувството, че е застанала на пистата на международно летище „Дълес“. Освен това, щом се обърна, беше заслепена от фарове. Светлините се приближаваха. И то много бързо. Колата се беше насочила право към нея.

Нямаше време за мислене. Засили се. Скочи. Претърколи се. Право между двата контейнера от дясната си страна, а при приземяването на асфалта въздухът от дробовете й беше изкаран.

Марка и модел! Регистрационен номер! Научи нещо!

Когато най-после беше в състояние да вдигне поглед и да се съсредоточи, колата зави зад ъгъла и изчезна. Навън беше толкова тъмно, че дори не успя да види цвета й. Остана с празни ръце.

Не, почакай… не съвсем. Имаше собствената си кола.

Сара се изтласка и хукна към взетия под наем автомобил. Струваше й се, че още има шанс да го догони. Ами да, разбира се, да видим какво може това камаро!

— Мамка му! — извика тя в мига, в който спря очи на него.

Добре, Джаред Съливан знаеше коя е тя. Знаеше също каква кола кара.

Сара спря до задната дясна гума, беше спаднала. Положението при задната лява беше същото.

— Мамка му! — извика отново тя. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Негодникът беше надупчил и четирите гуми и за още повече яснота беше забил джобно ножче в покрива на колата.

Само че ножът не беше негов.

Сара го измъкна с долния край на ризата си и извади телефона си, за да си светне с него. В дръжката от слонова кост бяха гравирани инициалите Дж. О.