Джеймс Паттерсон - Втори меден месец

Президент Монтгомъри лекичко се засмя.

— Няма нищо. Щом Летърман и Лено могат да го критикуват, и вие можете — каза той. — Самият аз също го правя. — Той огледа стаята. — Всъщност важи за всички нас.

— Мисълта ми беше — продължи тя, — че привидно съществува логика убийствата да имат нещо общо с шурея ви предвид неговата… да кажем, прословута репутация. Но за мен логиката се промени.

— След като се срещнахте с убиеца.

— Да — потвърди Сара. — Осъзнах, че този тип можеше да ме убие, ако искаше. Дори доста лесно. Но не го направи. Защо? И кое го накара да ми се разкрие по този начин?

Съветниците на президента на канапето вече не можеха да се сдържат. Искаха и те да се включат в разговора.

— Защото това е игра за него, нали? Играе си с вас — коментира Гилмартин, началникът на канцеларията.

— Да, но нещата са по-дълбоки — отговори Сара. — Той иска да съм уплашена, да живея в страх, а това е невъзможно, ако съм мъртва. Същото важи за истинския Джон О’Хара.

Аманда Кайл, прессекретарят, придоби вид, сякаш току-що е решила загадката в „Колелото на късмета“.

— Значи причината да убива толкова хора с името Джон О’Хара е, за да може истинският да живее в страх?

— Това е моето убеждение — каза Сара. — По същата причина мисля, че онези Джон О’Хара, които вече не са сред живите — като известния писател например, — не са от значение. Това не са убийства за прославяне. Нищо тук не напомня Джон Хинкли.

— Но информацията не е излязла в публичното пространство — включи се Хоторн, заместник-началникът на Тайните служби. — Който и да е „истинският“ Джон О’Хара, той не знае нищо.

— Боя се, че ще узнае — каза президентът. — Както и цялата страна.

— Бихме могли да почакаме още малко, сър — възрази Хоторн. — Бог знае колко са мъжете на име Джон О’Хара, да не говорим за членовете на семействата им. Помислете за паниката.

— До тази сутрин тъкмо за нея мислех — призна президентът. — Но ако умре още някой О’Хара и се узнае, че сме били наясно с тази заплаха, а не сме предупредили никого, чака ни неимоверен скандал.

Сара огледа стаята. В думите на президента определено се усещаше категоричност, тъй като те поставиха край на дискусията. Точка.

— Да започна ли да подготвям изявление, сър? — попита Кайл, която вече нахвърляше бележки в тефтера с жълти листове в скута си.

— Да — каза той. — Но има нещо, което не ми е ясно. — Той се обърна към Сара. — Още не разбирам защо братът на жена ми не може да е истинският, както го наричате вие, Джон О’Хара.

— Ако ми позволите, ще се изразя така — заговори тя. — Да речем, споделите с брата на жена си, че някак е успял да вдъхнови сериен убиец, още повече такъв, който е готов да убие не само него, но и всички с името Джон О’Хара, каква би била първата му реакция?

Президентът извъртя очи. Разбра какво имаше предвид.

— Странно, но думата „страх“ не е първото нещо, за което бих се сетил, нали? — отговори той. — Това би се оказало най-голямото постижение в живота му. Направо би полетял от възторг. Всички знаят, че е такъв.

Сара кимна.

— Включително и нашият сериен убиец.

Никой друг не каза нищо. Нямаше нужда. Стори го единствено президентът.

— Добра работа, агент Брубейкър. Харесвам начина ви на мислене.

— Благодаря, сър.

— Всъщност дължите благодарности на началника си Дан — отговори той. — Той настоя да ви доведе тук тази сутрин.

Сара се обърна към Дризън, който почти не беше продумал през цялото време. Тя не можеше да повярва. Беше й казал, че президентът иска разговор с оперативните лица и е настоял специално тя да присъства.

С други думи, беше я излъгал.

А тя нямаше как да му е по-благодарна.

На връщане от Белия дом Дан я предупреди почти шеговито:

— Пази се от емоционалния спад.

— От кое? — учуди се Сара.

— Емоционалния спад — повтори той. — Само почакай.

Не й се наложи да чака дълго. Почувства го минута след като седна зад бюрото си в Куонтико. Беше хвърчала нависоко, водила бе разговор в Овалния кабинет с главнокомандващия на страната. С президента. А сега какво? Отново се беше върнала към изходна позиция. Просто агент от ФБР.

Беше забелязала закачения зад гърба на Монтгомъри оригинал на Рокуел „Изграждането на Статуята на свободата“. Върху един шкаф стоеше култовата скулптура на Фредерик Ремингтън „Бронко Бъстър“. И двете бяха там благодарение на най-великия интериорен дизайнер: „Смитсониън“.

Сара въздъхна. Беше пак сама в мъничкия си кабинет, украсен със седмичната кръстословица. Единственото нещо, закачено на стената, беше издраскана дъска за писане с маркер, а най-близкото до скулптура беше таралежче магнит на бюрото й, което държеше кламерите й.