Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Излезе на главния път за Единбург и продължи да се движи с шейсет мили в час. Нямаше да има проблем да се качи в спалния вагон, тъй като там винаги имаше запазени места за членове на борда на директорите. Надяваше се само никой от колегите му да не пътува за Лондон тази нощ.

Изруга, когато тръгна по обиколния път покрай залива — мостът над Фърт ъф Форт щеше да бъде отворен след седмица. Стигна покрайнините на града, а още не беше решил как да се справи с Диего, когато се качат във влака. Искаше му се Хари Клифтън да беше тук. Досега той щеше да измисли поне няколко сценария. А ако това беше роман, щеше просто да пречука Диего.

Двигателят се задави и Рос се намръщи и погледна таблото. На индикатора за бензин светеше червена лампичка. Той изруга, удари ядно волана и започна да се оглежда за бензиностанция. Около миля по-нататък задавянето се превърна в кашлица, колата намали ход и накрая спря край пътя. Рос си погледна часовника. До заминаването на влака оставаха още четирийсет минути. Той изскочи навън и се затича, докато не спря задъхан до табела с надпис „Център — 3 мили“. Времето, когато пробягваше три мили за по-малко от четирийсет минути, отдавна бе в миналото.

Застана край пътя и се опита да хване автостоп. Сигурно представляваше странна гледка със зеленото си сако от туид, пола на клана Бюканан и дългите зелени чорапи. Правеше нещо, което не бе правил, откакто бе студент в „Сейнт Андрю“ — а дори и тогава стопът не му се удаваше много.

Смени тактиката и започна да търси такси. Това се оказа поредната неблагодарна задача в неделя вечерта в тази част на града. И тогава забеляза спасителя си — червен автобус, който се движеше към него с голяма табела, на която пишеше ЦЕНТЪР. Докато го подминаваше, Рос се обърна и се затича към спирката, като се надяваше, молеше се шофьорът да се смили над него и да изчака. Молитвите му получиха отговор и той се качи и рухна на предната седалка.

— До коя спирка? — попита кондукторът.

— Гара Уейвърли — изпъшка Рос.

— Шест пенса.

Рос извади портфейла си и му даде банкнота от десет шилинга.

— Не мога да ви върна.

Рос пребърка джобовете си за дребни, но беше оставил монетите в хотелската стая. Те не бяха единственото, което бе оставил там.

— Задръжте рестото — каза той.

Изуменият кондуктор прибра банкнотата и побърза да се омете преди пътникът да е размислил. В края на краищата Коледа обикновено не идва през август.

Автобусът измина само няколкостотин метра, когато Рос видя бензиностанция — „Макфърсънс“, работеща денонощно. Изруга отново. Изруга и за трети път, защото беше забравил, че автобусите спират на спирки и не те откарват право там, накъдето си се запътил. Поглеждаше часовника си на всяка спирка и на всеки червен светофар, но нито часовникът му се забавяше, нито автобусът започна да се движи по-бързо. Когато най-сетне стигнаха гарата, оставаха само осем минути. Нямаше достатъчно време да звъни на Седрик. Докато слизаше от автобуса, кондукторът застана мирно и му отдаде чест като на генерал на строеви преглед.

Рос бързо влезе в гарата и забърза към влака, с който беше пътувал неведнъж. Всъщност беше пътувал толкова често, че спокойно можеше да вечеря, да пийне с удоволствие и после да проспи всичките 330 мили въпреки тракането на колелата. Имаше обаче чувството, че тази нощ няма да мигне.

На бариерата го посрещнаха с нов, още по-изискан военен поздрав. Контрольорите на Уейвърли се гордееха, че разпознават директорите на компанията от трийсет крачки.

— Добър вечер, мистър Бюканан — каза контрольорът. — Не знаех, че ще пътувате с нас тази нощ.

На Рос му идеше да отговори, че не е планирал да пътува, но вместо това просто отвърна на поздрава, продължи към другия край на перона и се качи на влака само минути преди потеглянето му.

Докато вървеше по коридора към купето на директорите, срещна главния стюард.

— Добър вечер, Ангъс.

— Добър вечер, мистър Бюканан. Не видях името ви в списъка на гостите от първа класа.

— Знам — каза Рос. — Реших да пътувам в последния момент.

— Боя се, че директорското купе… — сърцето на Рос се сви — не е оправено, но ако пийнете нещо във вагон-ресторанта, ще се погрижа незабавно.

— Благодаря, Ангъс, точно това смятах да направя.

Първото нещо, което Рос видя на влизане във вагон-ресторанта, бе привлекателната млада жена на бара. Той си поръча уиски със сода и седна на стола до нея. Помисли си за Джийн и се почувства виновен, че я е зарязал. До утре сутринта нямаше как да й съобщи къде е. После си спомни и нещо друго, което бе зарязал. Дори не беше обърнал внимание на коя улица е колата му.