Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Не е зле като начало, мистър Коен.

— Две борси минаха, остават още две, мистър Хардкасъл. Ще ви се обадя в осем сутринта в понеделник, за да ви кажа колко са купили австралийците.

Седрик излезе от кабинета си малко след полунощ и когато се прибра у дома, дори не се обади на Берил, която сигурно вече спеше. Тя отдавна бе приела, че единствената любовница на съпруга й е мис Фартингс. Седрик си легна и започна да се върти неспокойно: мислеше си за следващите трийсет и шест часа и си даваше сметка защо през изминалите четирийсет години нито веднъж не беше рискувал.

След обяда Рос и Джийн Бюканан излязоха на дълга разходка сред хълмовете.

Върнаха се към пет, когато Рос отново „застъпи на пост“. Единствената разлика бе, че този път четеше стар брой на „Кънтри Лайф“. Не помръдна от мястото си, докато не видя дон Педро и синовете му да се връщат. Двама от тримата изглеждаха доста доволни, но Диего беше нещо начумерен. Всички се качиха в апартамента на дон Педро и не се появиха повече.

Рос и Джийн вечеряха в трапезарията и в десет без двайсет се качиха в стаята си. Както винаги четоха половин час — тя Жоржет Хейер, а той Алистър Маклейн. След като най-сетне угаси светлината с обичайното „Лека нощ, мила“, Рос потъна в дълбок сън. В края на краищата нямаше какво повече да направи, освен да се увери, че семейство Мартинес не са заминали за Лондон преди понеделник сутринта.

Когато дон Педро и синовете му седнаха да вечерят, Диего бе определено необщителен.

— Да не ти е криво, че застрелях повече птици от теб? — подразни го баща му.

— Нещо не е наред — каза Диего. — Само че не се сещам какво.

— Е, да се надяваме да се сетиш до утре, така че всички да се насладим на един хубав лов през деня.

След като вечерята приключи, към девет и половина Диего се прибра в стаята си. Легна на леглото и се опита да си спомни пристигането си на Кингс Крос кадър по кадър, сякаш гледаше филм. Беше обаче толкова уморен, че потъна в сън.

Събуди се със стряскане в 6:25, с един-единствен кадър в главата.

Неделя вечер

След следобедната си разходка с Джийн Рос жадуваше за гореща вана, чаша чай и парче кейк, преди да се върне на поста си.

Не се изненада, че докато вървяха по алеята към „Гленливън“, видя как шофьорът на хотела слага куфар в багажника на колата. В края на краищата неколцина гости напускаха след лова през почивните дни. Рос се интересуваше само от един гост, който щеше да остане тук до вторник, така че не обърна внимание на ставащото.

Докато се качваха по стълбите към стаята си на първия етаж, Диего Мартинес се размина забързано с тях, като вземаше по две стъпала наведнъж, сякаш закъснява за среща.

— О, оставих вестника си долу — каза Рос. — Джийн, ти се качвай, идвам след малко.

Обърна се и се опита да не зяпа Диего, който говореше с рецепционистката. Рос тръгна бавно към салона за чай, а Диего излезе от хотела и се качи на задната седалка на чакащата го кола. Рос смени посока и скорост, тръгна към изхода и стигна навреме да види как колата се отдалечава по алеята. Забърза обратно към рецепцията. Младото момиче му се усмихна.

— Да, мистър Бюканан?

Нямаше време за празни приказки.

— Току-що видях мистър Диего Мартинес да заминава. Смятах да го поканя да вечеря с мен и жена ми довечера. Ще се върне ли?

— Не, сър. Брюс го кара към Единбург да хване нощния влак до Лондон. Но дон Педро и мистър Луис Мартинес ще са тук до вторник, така че ако искате да вечеряте с тях…

— Трябва спешно да се обадя по телефона.

— За жалост нямаме връзка, мистър Бюканан. И сигурно няма да я възстановят до утре сутринта, както обясних на мистър Мартинес…

Рос, който по принцип беше възпитан човек, се обърна и се втурна към изхода. Изтича навън, скочи в колата си и потегли. Не направи опит да настигне Диего, тъй като не искаше той да разбере, че го следят.

Умът му работеше на пълни обороти. Първо обмисли практическите проблеми. Да спре и да звънне на Седрик, за да му каже какво е станало? Отхвърли тази идея — в края на краищата основният му приоритет беше в никакъв случай да не изпуска влака за Лондон. Ако имаше време, щеше да звънне на Седрик от Уейвърли, за да го предупреди, че Диего се връща в Лондон един ден по-рано.

Следващата му мисъл бе да се възползва от членуването си в борда на „Бритиш Рейлуейс“ и да принуди бюрото за резервации да откаже билет на Диего. Но това нямаше да свърши никаква работа, защото Диего щеше да отседне в някой хотел в Единбург и да се свърже с брокера си преди отварянето на борсата утре сутринта, щом открие, че цената на акциите на „Барингтън“ е паднала през уикенда; така щеше да има достатъчно време да отмени всички планове за пускането на акциите на баща си на пазара. Не, по-добре беше да го остави да се качи на влака и тогава да мисли как да действа нататък — не че имаше някаква представа какво да прави.