Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

И тогава на перона се появи човек, който привлече вниманието му. Носеше куфар, но Себастиан не можеше да е сигурен дали е Диего, защото стилната кафява шапка и вдигнатата кадифена яка на дългото му черно палто скриваха лицето му. Мъжът подмина трета класа и продължи към предната част на влака, което вдъхна у Себастиан малко повече надежда.

Един носач вървеше по перона срещу него и затваряше вратите на първокласния вагон една по една — бам, бам, бам. Когато видя приближаващия мъж, спря и му задържа вратата отворена. Себастиан излезе от сянката на часовника и се опита да разгледа по-добре закъснелия пътник. Мъжът с куфара тъкмо се канеше да се качи, когато се обърна и погледна нагоре към часовника. Поколеба се. Себастиан замръзна, но след това мъжът се качи. Носачът затръшна вратата.

Диего беше сред последните качили се във влака и Себастиан не помръдна от мястото си, докато „Нощният шотландец“ не излезе от гарата, бавно набирайки скорост за дългото си пътуване към Единбург.

Себ потръпна, обзет от опасения. Разбира се, че Диего не би могъл да го познае толкова отдалеч, пък и нали той се оглеждаше за него, а не обратното. Бавно тръгна към телефоните в края на чакалнята с монети в ръка. Набра личния номер. Познатият рязък глас отговори още на първото позвъняване.

— Едва не изпусна влака, появи се в последния момент. Но сега пътува за Единбург.

Себастиан чу как Седрик изпуска с облекчение затаения си дъх.

— Приятен уикенд, момчето ми — каза Седрик. — Заслужи си го. Но гледай в понеделник да си в офиса в осем сутринта, защото имам специална работа за теб. И дотогава стой по-далеч от художествени галерии.

Себастиан се разсмя, затвори и позволи на мислите си отново да се насочат към Сам.

Веднага щом приключи разговора със Себастиан, Седрик набра номера, даден му от Рос Бюканан.

— Коен — каза глас от другата страна.

— Потвърждавам продажбата. Каква беше цената при затварянето на лондонската борса?

— Два паунда и осем шилинга — каза Коен. — Качи се с един шилинг през деня.

— Добре, в такъв случай пускам на пазара всички триста и осемдесет хиляди акции и искам да ги продам на най-добрата възможна цена. Не забравяйте, че трябва да съм се отървал от тях преди отварянето на лондонската борса в понеделник сутринта.

— Разбрано, мистър Хардкасъл. Колко често искате да ви докладвам през уикенда?

— В осем сутринта в събота и по същото време в понеделник.

— Добре че не съм ортодоксален евреин — каза Коен.

Събота

Оказа се нощта на първите неща.

Себастиан заведе Сам на китайски ресторант в Сохо и плати сметката. След вечерята отидоха пеша до Лестър Скуеър и се наредиха на опашка за кино. Саманта страшно хареса избрания от Себастиан филм и на излизане от „Одеон“ призна, че преди идването си в Англия не била чувала за Иън Флеминг, Шон Конъри и дори за Джеймс Бонд.

— Къде си живяла? — шеговито попита Себастиан.

— В Америка, с Катрин Хепбърн, Джими Стюарт и един млад актьор, Стив Маккуин, който превзе с щурм Холивуд.

— Никога не съм чувал за него — каза Себастиан и я хвана за ръка. — Имаме ли нещо общо?

— Джесика — тихо каза тя.

Себастиан се усмихна. Тръгнаха пеша към апартамента й на Пимлико, като се държаха за ръце и бъбреха.

— Чувала ли си за Бийтълс?

— Естествено. Джон, Пол, Джордж и Ринго.

— А за Гунс?

— Не.

— Значи никога не си попадала на Блуботъл или Мориарти?

— Мориарти не беше ли големият противник на Шерлок Холмс?

— Не, той е противоположността на Блуботъл.

— А ти чувал ли си за Литъл Ричард? — попита тя.

— Не, но пък съм чувал за Клиф Ричард.

От време на време спираха да се целунат и когато най-сетне стигнаха пред жилищната сграда на Сам, тя извади ключа си и отново го целуна нежно — за лека нощ.

На Себастиан му се искаше да го покани на кафе, но надеждите му не се оправдаха.

— До утре — каза му тя.

За първи път през живота си Себ не бързаше за никъде.

Когато Диего пристигна в „Гленливън Лодж“, дон Педро и Луис бяха излезли на лов. Диего не забеляза възрастния джентълмен с плисирана пола, който седеше в кожено кресло с висока облегалка, четеше „Скотсман“ и изглеждаше едва ли не като част от мебелировката.

Час по-късно, след като разопакова багажа си, изкъпа се и се преоблече, Диего слезе долу по голф панталони, кафяви кожени ботуши и ловен елек, като явно се мъчеше да изглежда по истински англичанин и от англичаните. Един „Ланд Роувър“ чакаше да го откара сред хълмовете при баща му и брат му, за да се включи в лова. Когато потегли, Рос все още седеше в креслото. Ако беше малко по-наблюдателен, Диего щеше да забележи, че старецът продължава да чете същата страница от същия вестник.