Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Блестящо — каза Седрик. — С изключение на това, че не познавам брокери в Ню Йорк, Лос Анджелис, Сидни и Хонконг.

— Нужен ви е само един — отвърна Рос. — Ейб Коен от „Коен, Коен и Яблон“. Подобно на Синатра, той работи само нощем. Просто му кажете, че имате триста и осемдесет хиляди акции на „Барингтън“ и че искате да се освободите от тях до понеделник сутринта лондонско време. Повярвайте ми, ще будува през целия уикенд, за да си изработи комисионата. Имайте обаче предвид, че ако Мартинес разбере какво правите и не пусне акциите си на пазара в понеделник сутринта, ще изгубите доста пари, а той ще отбележи поредната си победа.

— Зная, че ще пусне акциите си на пазара в понеделник — каза Седрик. — Казал е на Стивън Ледбъри, че се е отказал да продава, защото вече вярвал в „дългосрочното бъдеще“ на компанията, а това е нещо, в което определено не вярва.

— Това е риск, който не би поел никой самоуважаващ се шотландец.

— И риск, който един скучен и досаден йоркшърец е решил да поеме.

Петък вечер

Себастиан дори не беше сигурен, че ще го познае. В края на краищата бяха минали повече от седем години от последната му среща с Диего в Буенос Айрес. Помнеше, че е по-висок от Бруно и определено по-слаб от Луис, когото бе виждал неотдавна. Диего си падаше по елегантните дрехи — двуредни костюми от Савил Роу и широки пъстри копринени вратовръзки. Черната му коса бе намазана с „Брилкрийм“.

Себ се появи на Кингс Крос един час преди заминаването на влака и отново зае позиция в сянката на големия четиристранен часовник.

„Нощният шотландец“ очакваше пътниците си на перона. Неколцина вече пристигаха — от онези, които предпочитаха да чакат, отколкото да рискуват да закъснеят. Себастиан подозираше, че Диего е от онези, които се качват в последния момент, защото обичат да си губят времето.

Докато чакаше, мислите му се насочиха към Сам и най-щастливата седмица в живота му. Как беше извадил такъв късмет? Откри, че се усмихва всеки път, когато си помисли за нея. Онази вечер отидоха на вечеря и той отново не плати; бяха в един шикозен ресторант на Мейфеър, „При Скот“, където менюто беше без изписани цени. Но от друга страна, мистър и мисис Съливан явно искаха да опознаят мъжа, за когото щеше да се омъжва дъщеря им — дори тя просто да се шегуваше.

Себастиан бе доста изнервен — меко казано. В края на краищата за по-малко от седмица бе станал причина за арестуването на Саманта и изхвърлянето й от работа. Когато обаче сервираха пудинга (и този път той хапна пудинг), цялото „объркване“, както го наричаха вече, се бе превърнало от възвишена мелодрама в долнопробен фарс.

Себастиан започна да се отпуска, когато мисис Съливан му каза колко й се иска да посети Бристол и да види града, в който работи детектив сержант Уилям Уоруик. Той обеща да я заведе на „Обиколката Уоруик“ и когато вечерта приключи, не се съмняваше, че мисис Съливан е много по-запозната с произведенията на баща му, отколкото самият той. След като се сбогуваха с родителите на Сам, двамата отидоха пеша до апартамента й на Пимлико подобно на влюбени, които не искат вечерта да свършва.

Сега Себастиан стоеше в сянката на часовника, който започна да отброява кръглия час.

— Влакът на трети перон тръгва в двайсет и два часа и трийсет и пет минути и ще пътува без междинни спирки до Единбург — обяви напрегнат глас, който звучеше така, сякаш се явяваше на прослушване за говорител на Би Би Си. — Първа класа е в предната част, трета е отзад, вагон-ресторантът е по средата.

Себастиан не се съмняваше в коя класа ще пътува Диего.

Опита да пропъди Сам от мислите си и да се съсредоточи. Оказа се сложна задача. Минаха пет, десет, петнайсет минути и макар че на трети перон вече пристигаше постоянен поток пътници, Диего не се виждаше никакъв. Себастиан знаеше, че Седрик е зад бюрото си и с нетърпение очаква телефонното обаждане, което да потвърди, че Диего се е качил във влака. Едва след това можеше да даде зелена светлина на Ейб Коен.

Седрик вече беше решил, че ако Диего не се появи, играта няма да си заслужава свещта, както се изразяваше мистър Шерлок Холмс. Не можеше да рискува и да пусне всичките си акции на пазара, докато Диего е в Лондон, защото ако го направеше, Мартинес щеше да е онзи, който ще духне свещта.

Минаха двайсет минути и макар че перонът вече бе пълен с хора и носачи, помъкнали тежки куфари, от сеньор Диего Мартинес все още нямаше и следа. Себастиан започна да се отчайва, когато видя, че кондукторът слиза от задния вагон със зелено флагче в едната ръка и свирка в другата. Себ погледна към голямата черна стрелка на часовника, която се местеше на всеки шейсет секунди. 10:22. Нима целият труд на Седрик щеше да се окаже напразен? Веднъж беше казал на Себастиан, че когато започнеш някакъв проект, винаги трябва да си готов да приемеш, че шансът ти за успех е едно към пет. Нима този проект щеше да попадне в групата на четирите от общо пет? Себастиан си помисли за Рос Бюканан. Дали той не чакаше в „Гленливън Лодж“ някой, който нямаше да се появи? После си помисли за майка си, която можеше да изгуби най-много от всички.