Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Ангъс беше настанил Рос в дъното на вагона с гръб към Мартинес и макар ужасно да му се искаше да се озърне през рамо, Бюканан прояви по-голяма твърдост от жената на Лот и не го направи. След като си допи кафето и отказа обичайното бренди, подписа сметката и стана. Със задоволство установи, че обичайната му маса вече е празна. Доволен от себе си, Рос едва не изприпка до купето си.

Триумфът му се изпари, когато отвори вратата и видя седящата вътре Кити.

— Какво правиш тук? Нали…

— Не успях да събудя интереса му, мистър Бюканан — каза тя. — А опитах всичко, от връзване до ученически униформи. Първо, той не пие. Някаква религиозна глупост. И много преди да поднесат основното ястие стана ясно, че жените не представляват интерес за него. Съжалявам, сър, но благодаря за вечерята.

— Аз ти благодаря, Кити. Много съм ти благодарен — отвърна той, докато сядаше срещу нея.

Кити повдигна полата си, извади банкнотата от чорапа си и му я подаде.

— Категорично не — твърдо заяви той. — Заслужи си ги.

— Винаги бих могла… — каза тя, пъхна ръка под шотландската му пола и бавно плъзна пръсти нагоре по бедрото му.

— Не, Кити, благодаря — каза той и вдигна очи към тавана в шеговит ужас. Точно тогава му хрумна втората идея и той върна банкнотата на Кити.

— Нали не сте от онези смахнатите, мистър Бюканан?

— Трябва да призная, Кити, че ще предложа нещо наистина смахнато.

Тя изслуша внимателно каква услуга се очаква от нея.

— По кое време искате да го направя?

— Около три, три и половина.

— Къде?

— Най-добре в тоалетната.

— И колко пъти?

— Мисля, че веднъж ще е достатъчно.

— И няма да имам неприятности, нали, мистър Бюканан? Защото доходът ми тук е постоянен, а повечето джентълмени от първа класа не са много взискателни.

— Имаш думата ми, Кити. Само веднъж и не е нужно никой да научава, че имаш пръст в тази работа.

— Много сте мил, мистър Бюканан — каза тя, целуна го по бузата и се измъкна навън.

Рос не беше сигурен какво ли щеше да стане, ако беше останала още минута-две в купето. Позвъни на стюарда и зачака.

— Надявам се, че сте доволен, сър? — каза Ангъс, щом се появи.

— Още не мога да кажа със сигурност.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?

— Да, Ангъс. Трябва ми правилникът на железниците.

— Ще трябва да изчакате малко, сър — отвърна озадаченият Ангъс.

След двайсетина минути стюардът се върна с дебел червен том, чиито страници явно не бяха прелиствани много често, и Рос се настрои за нощно четене.

Първо прегледа съдържанието и откри трите части, които трябваше да проучи най-внимателно, сякаш отново беше студент в „Сейнт Андрю“ и се готвеше за изпит. Към три часа беше прочел и отбелязал всички важни места. През следващите трийсет минути се опита да ги запомни наизуст.

В 3:30 затвори дебелия том, облегна се и зачака. Нито за миг не си помисли, че Кити може да го разочарова. 3:30, 3:35, 3:40. Изведнъж вагонът рязко подскочи и той едва не отлетя от мястото си. Последва оглушителен писък на спирачки, влакът бързо започна да намалява и накрая спря. Рос излезе в коридора. Главният стюард тичаше към него.

— Какво става, Ангъс?

— Някакъв идиот, ще ме прощавате, сър, е дръпнал аварийната спирачка.

— Дръжте ме в течение.

— Слушам, сър.

Рос поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, сякаш така можеше да накара времето да потече по-бързо. Неколцина пътници бяха излезли в коридора и се опитваха да разберат какво става. Минаха петнайсетина минути преди главният стюард да се появи отново.

— Някой е дръпнал внезапната спирачка в тоалетната, мистър Бюканан. Явно я е сбъркал с верижката на казанчето. Няма нищо страшно, сър, стига да потеглим в близките двайсет минути.

— Защо двайсет? — попита Рос, макар да бе наясно защо.

— Ако се забавим повече, влакът от Нюкасъл ще ни задмине и тогава ще загазим.

— Защо?

— Ще трябва да се мъкнем зад него и със сигурност ще закъснеем, защото той спира на осем гари оттук до Лондон. Случи се преди две години, когато някакъв ненормалник дръпна спирачката. Пристигнахме на Кингс Крос с цял час закъснение.

— Само един час?

— Да, стигнахме в Лондон след осем и четирийсет. Не искаме това да се повтаря, нали, сър? Така че, с ваше позволение, ще се погрижа да потеглим.

— Един момент, Ангъс. Установихте ли кой е дръпнал спирачката?

— Не, сър. Сигурно е духнал веднага щом е осъзнал грешката си.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Ангъс, но според член 436 от правилника сте длъжен да откриете виновника преди влакът да продължи.