Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Майка й беше прекарала часове над изписаните с дребен шрифт условия на развода и бе посочила, че Сюзан трябва да върне колата, но без да се казва в какво точно състояние.

Мина известно време преди Сюзан да се застави да излезе от гаража и да се качи на третия етаж, където смяташе да остави ключовете от колата на бюрото в кабинета му. Единственото й разочарование бе, че няма да може да види физиономията на Алекс, когато отвори вратата на гаража на сутринта.

Влезе в апартамента със стария си ключ, доволна, че Алекс не е сменил бравата. Отиде в кабинета му и хвърли ключовете на бюрото. Канеше се да си тръгне, когато видя някакво писмо с характерния му почерк. Любопитството й надделя. Тя се наведе и бързо прочете поверителното съобщение, после седна на стола му и го прочете още веднъж, този път по-бавно. Не можеше да повярва, че Алекс е готов да жертва мястото си в борда на „Барингтън“ от принципни съображения. В края на краищата той нямаше никакви принципи и мястото в борда бе единственият му източник на доходи, освен мизерната военна пенсия. От какво смяташе да живее? И най-вече как щеше да изплаща месечната й издръжка без редовната си заплата?

Прочете писмото за трети път, като се питаше дали не пропуска нещо. Не можеше да разбере защо носи дата 21 август. Ако искаш да подадеш оставка по принципни съображения, защо да чакаш две седмици, преди ясно да изразиш позицията си?

Когато Сюзан се върна в Бърнам он Сий, без да е проумяла на какво е попаднала, Алекс все още слушаше внимателно фелдмаршала.

Себастиан вървеше бавно по Бонд стрийт, възхищаваше се на различните луксозни стоки по витрините и се чудеше дали някога ще може да си позволи някоя от тях.

Мистър Хардкасъл неотдавна му беше повишил заплатата. Себастиан вече изкарваше по 20 паунда седмично, което го правеше „човек, правещ по хилядарка годишно“, както се изразяваха в Сити. Освен това имаше и нова длъжност, младши директор — не че титлите означаваха нещо в банковия свят, освен ако не си председател на борда.

В далечината забеляза полюшваща се на вятъра табела — „Галерия за изящни изкуства Агню, основана 1817 г.“. Никога не бе влизал в частна художествена галерия и дори не беше сигурен дали са отворени за широката публика. Беше посещавал Кралската академия, „Тейт“ и Националната галерия с Джесика, която не спираше да говори нито за миг, докато го мъкнеше из залите. Понякога направо го подлудяваше. Сега му се искаше да е до него и да го подлудява. Не минаваше нито ден, нито час, без да чувства липсата й.

Отвори вратата на галерията и влезе. За момент остана да стои и да оглежда просторното помещение, чиито стени бяха покрити с великолепни картини, някои от които разпозна — Констабъл, Мънингс и Стъбс.

И внезапно тя се появи от нищото, по-прекрасна от първия път, когато я видя онази вечер в „Слейд“, когато Джесика отнесе всички награди в деня на завършването.

Докато вървеше към него, гърлото му пресъхна. Как се обръща човек към богиня? Бе с жълта рокля, проста, но елегантна, а косата й бе в онзи нюанс на естественото русо, за който всяка жена, освен шведка, би платила цяло състояние — и мнозина го правеха. Днес косата й беше прибрана в официална и професионална прическа, а не падаше на голите й рамене както предишния път. Себастиан искаше да й каже, че не е дошъл да гледа картините, а просто да я види. Ама че хилаво обяснение. Дори не беше истина.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Първата изненада бе, че е американка — ясно си личеше, че не е дъщеря на мистър Агню, както беше предположил първоначално.

— Да — каза той. — Питах се дали нямате картини на Джесика Клифтън?

Тя като че ли се изненада, но се усмихна.

— Да, имаме. Бихте ли ме последвали?

„До края на света.“ Още по-жалък отговор, за който се радваше, че не е изрекъл на глас. Някои мъже си мислят, че една жена може да бъде също толкова прекрасна и когато вървиш зад нея. На Себастиан изобщо не му пукаше, докато я следваше надолу към друго голямо помещение, пълно със също толкова хипнотизиращи картини. Благодарение на Джесика разпозна Мане, Тисо и любимата й художничка Берта Моризо. Ако беше тук, нямаше да спре да бъбри.

Богинята отключи една врата, която Себастиан не беше забелязал и която водеше към по-малка странична стая. Той влезе след нея и видя, че стаята е пълна с редици подвижни рафтове. Тя избра един, дръпна го и разкри страната, посветена на маслените картини на Джесика. Себастиан впери поглед в деветте спечелили награди творби от изложбата по случай завършването, както и в дузината графики и акварели, които не бе виждал никога, но които бяха също толкова грабващи. За момент изпита въодушевление, след което краката му се подкосиха. Той се хвана за рафта, за да се задържи.