Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Отново дълго мълчание.

— Къде ще бъдете в девет часа в понеделник, седемнайсети август?

— В кабинета си — отвърна Седрик.

— Добре, може пък да ви звънна в девет и една минута и евентуално да върна няколко услуги.

— Браво на вас, Стивън. А сега на по-важни теми — какъв е хендикапът ви на голф?

— Все още единайсет, но имам чувството, че ще бъде дванайсет в началото на следващия сезон. Не ставам по-млад.

— За всички ни се отнася — отвърна Седрик. — Направете добра тренировка през уикенда и с нетърпение очаквам да се чуем отново… — той погледна календара — след десет дни. — Натисна копчето отстрани на апарата и погледна младшия директор. — Кажи ми какво научи от това, Себ.

— Че Мартинес може да пусне всичките си акции на „Барингтън“ на пазара в девет часа на седемнайсети август.

— Точно една седмица преди майка ти да открие общото годишно събрание.

— Ох, по дяволите — изпъшка Себастиан.

— Радвам се, че се сети какво е намислил Мартинес. Но никога не забравяй, че от всеки разговор, колкото и незначителен да изглежда, можеш да получиш информацията, която търсиш. Мистър Ледбъри беше така добър да ми предостави две такива скъпоценни перли.

— Каква е първата?

Седрик погледна бележника си и прочете на глас:

— „Не си правете труда, Седрик. «Агню» е само на двеста метра по улицата, така че ще се отбия и ще го взема лично.“ Какво ни казва това?

— Че не е имал представа, че Мартинес продава колекцията си.

— Да, това със сигурност, но и нещо по-важно — че поради някаква причина фактът, че продава, го безпокои, в противен случай щеше да прати човек от екипа си да вземе каталога. Но не. „Ще го взема лично.“

— А втората перла?

— Попита ме дали банката представлява семействата Клифтън или Барингтън.

— Какво значение има това?

— Ако бях казал да, разговорът щеше да приключи на мига. Сигурен съм, че Ледбъри е получил инструкции да пусне на пазара акциите, но не и да ги продава на член на семейството.

— Това важно ли е?

— Мартинес явно не иска семейството да е наясно с действията му. Очевидно се надява да възвърне по-голямата част от инвестициите си в „Барингтън“ в навечерието на общото годишно събрание и като че ли е сигурен, че когато дойде време за него, цената на акциите ще се е сринала, без да му се налага да губи твърде много свои пари. Ако прецени момента внимателно, всеки акционер ще се опитва да се отърве от акциите си на „Барингтън“, което със сигурност ще докара на заседанието глутница журналисти, желаещи да научат дали компанията не е изправена пред банкрут. В такъв случай новина номер едно няма да бъде кръщаването на „Бъкингам“ от кралицата майка.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим това? — попита Себастиан.

— Да, но по отношение на времето трябва да сме по-точни дори от Мартинес.

— Нещо не ми се връзва напълно. Щом изглежда вероятно Мартинес да върне повечето си пари при продажбата на акциите, защо му трябва да продава и колекцията си?

— Съгласен съм, че това е загадка. И имам чувството, че ако я решим, всичко друго ще си дойде на мястото. Възможно е също да намерим още едно-две парчета от пъзела, ако поразпиташ младата дама, която ще водиш на вечеря утре. Но не забравяй какво ти казах току-що — непредпазливият коментар често се оказва толкова важен, колкото е отговорът на пряко зададен въпрос. Между другото, как се казва младата дама?

— Не зная — отвърна Себастиан.

Сюзан Фишър седеше на петия ред на претъпканата зала и внимателно слушаше речта на Ема Клифтън за живота й като председател на борда на голяма корабна компания, изнасяна на годишната среща на Асоциацията на питомките на „Ред Мейдс“. Макар че Ема все още изглеждаше чудесно, Сюзан видя, че около очите й са започнали да се появяват малки бръчки и че гъстата й черна коса, за която й завиждаха съученичките й, се нуждае от малко помощ, за да запази естествения си блясък и да не разкрива пораженията, нанесени от мъката и напрежението.

Сюзан винаги идваше на събиранията на някогашните съученички и чакаше с особено нетърпение точно тази среща, тъй като беше голяма почитателка на Ема Барингтън, откакто я помнеше. Тя бе първенец, беше спечелила място в Оксфорд и бе станала първата жена председател на борда на публична компания.

Едно нещо в речта на Ема обаче я озадачаваше. Писмото с оставката на Алекс предполагаше, че компанията е взела поредица лоши решения и може да се изправи пред банкрут, докато Ема оставяше впечатлението, че първата продажба на билети за „Бъкингам“ е безпрецедентен успех и че бъдещето пред „Барингтън“ е светло. Не можеше и двете неща да са верни и Сюзан изобщо не се съмняваше в кое от тях й се иска да вярва.