Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— На каква тема?

— „Рубенс — художник или дипломат?“

— Не е ли бил и двете?

— Ще се наложи да почакаш две години, за да разбереш.

— В кой университет? — попита Себастиан с надеждата, че тя няма да се връща в Америка след няколко седмици.

— В Лондон или Принстън. Предложиха ми място и в двата, но все още не съм решила. А ти?

— Не ми предложиха място в нито един от двата.

— Не, глупчо, ти какво правиш?

— Започнах в банката след една година почивка — каза той, докато сервитьорът поставяше пред тях две чинии с шунка и пъпеш.

— Значи не си продължил в университет?

— Дълга история — каза Себастиан. — Може би друг път ще ти разкажа — добави, докато я чакаше да вдигне ножа и вилицата си.

— А, значи си сигурен, че ще има друг път.

— Абсолютно. Трябва да мина през галерията в четвъртък да взема картините на Джес, а в понеделник по твоя покана ще бъда на представянето на колекцията на неизвестния джентълмен. Или вече е известен?

— Не, единствено мистър Агню знае кой е. Мога само да ти кажа, че няма да присъства на откриването.

— Явно не иска никой да научава кой е.

— Или къде е — каза Сам. — Дори не мога да се свържа с него и да му кажа как е минало откриването, защото щял да отсъства за няколко дни. Отивал на лов в Шотландия.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — каза Себастиан, докато вдигаха празните им чинии.

— А баща ти с какво се занимава? — попита тя.

— Разказва разни безкрайни истории.

— Това не се ли отнася за повечето мъже?

— Да, но на него му плащат.

— В такъв случай явно е много успешен.

— Номер едно в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — гордо каза Себастиан.

— Хари Клифтън, разбира се!

— Нима си чела книгите на баща ми?

— Не, признавам, че не съм, но майка ми направо ги поглъща. Дори й подарих „Уилям Уоруик и двуострият меч“ за Коледа — каза тя, докато им поднасяха бифтеците. — По дяволите! Забравих да поръчам вино.

— И вода става — успокои я Себастиан.

Сам игнорира думите му и каза на сервитьора:

— Половин бутилка фльори.

— Ама че си деспотична.

— Защо винаги наричат някоя жена деспотична, а мъжът, който прави същото, се смята за решителен, властен и проявяващ лидерски качества?

— Ти си феминистка?

— И защо да не съм след онова, което вие сте сторили през последните хиляда години? — отвърна Саманта.

— Случайно да си чела „Укротяване на опърничавата“? — попита Себ и се ухили.

— Написана от мъж преди четиристотин години, когато на жените дори не им разрешавали да играят главната роля. А ако Кейт бе жива днес, сигурно щеше да е премиер.

Себастиан избухна в смях.

— Трябва да те запозная с майка си, Саманта. Тя е също толкова деспотична… извинявай, решителна като теб.

— Казах ти, че само майка ми ме нарича Саманта. И баща ми, когато ми е ядосан.

— Майка ти вече ми харесва.

— А твоята майка?

— Обожавам я.

— Не, глупчо, тя с какво се занимава?

— Работи в една корабна компания.

— Звучи интересно. Какво по-точно?

— Работи в кабинета на председателя на борда — каза той, докато Саманта опитваше виното.

— Точно както го искаше той — каза на сервитьора, който напълни чашите им, и вдигна своята. — Как казват англичаните?

— Наздраве — отвърна Себастиан. — А американците?

— За теб, хлапе.

— Ако искаше да се направиш на Хъмфри Богарт, опитът беше ужасен.

— Е, разкажи ми за Джесика. Винаги ли е било очевидно колко е талантлива?

— Всъщност не, защото поначало нямаше с кого да се сравнява. Е, поне докато не влезе в „Слейд“.

— Не мисля, че и тогава нещата са се променили — отбеляза Сам.

— Винаги ли си се интересувала от изкуство?

— Отначало исках да стана художничка, но боговете решиха друго. Винаги ли си искал да станеш банкер?

— Не. Смятах да вляза в дипломатическия корпус като баща ти, но не се получи.

Сервитьорът се появи отново и попита, докато вземаше празните им чинии:

— Желаете ли десерт, мадам?

— Не, благодаря — каза Себастиан. — Не може да си го позволи.

— Но аз бих искала…

— Тя би искала сметката — каза Себастиан.

— Да, сър.

— А сега кой е деспотичен? — попита Саманта.

— Не мислиш ли, че разговорите на първите срещи са шантави?

— Това първа среща ли е?

— Надявам се — каза Себастиан и се зачуди дали ще посмее да докосне ръката й.

Саманта му се усмихна толкова топло, че той се престраши да попита:

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се, Себ.