Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Това е добра новина, майоре, защото не искам на кораба да има и една празна каюта, когато потегли за Ню Йорк. — Фишър се канеше да попита защо, когато Мартинес добави: — Всичко готово ли е за церемонията по кръщаването?

— Да, след като „Харланд и Волф“ завършат изпитанията и корабът бъде предаден официално, ще бъде обявена дата за церемонията по кръщаването. Всъщност в момента нещата вървят доста по-добре за компанията.

— Няма да е за дълго — увери го Мартинес. — Въпреки това, майоре, трябва да продължите да подкрепяте вярно председателя, така че когато балонът гръмне, никой да не поглежда към вас. — Фишър се изсмя нервно. — И гледайте да ми звъннете веднага след края на предстоящото заседание на борда, защото не мога да направя следващия си ход, докато не разбера датата на церемонията.

— С какво е толкова важна датата? — попита Фишър.

— Всяко нещо с времето му, майоре. Щом всичко си дойде по местата, вие ще бъдете първият информиран.

На вратата се почука и влезе Диего.

— Да изчакам ли?

— Не, майорът тъкмо си тръгваше. Нещо друго, Алекс?

— Нищо — каза Фишър, като се чудеше дали не трябва да каже на дон Педро за срещата си с лейди Вирджиния. Реши да не го прави. В края на краищата може и да нямаше нищо общо с Барингтънови или Клифтънови. — Ще ви звънна веднага щом науча датата.

— Гледайте да го направите, майоре.

— Той има ли представа какво кроим? — попита Диего, след като Фишър излезе.

— Абсолютно никаква, и смятам нещата да си останат така. В края на краищата едва ли ще гори от желание да сътрудничи, ако открие, че ще изгуби работата си. Интересува ме нещо по-важно. Намери ли парите, които ми трябват?

— Да, но излиза солено. Банката се съгласи да увеличи овърдрафта ти с още сто хиляди, но настоява на допълнителни гаранции, докато лихвите са толкова високи.

— Акциите ми не са ли достатъчна гаранция? В края на краищата те са почти на цената, на която ги купих.

— Не забравяй, че трябваше да платиш и на шофьора, което се оказа доста повече, отколкото се бяхме разбрали.

— Копелета — изруга Мартинес, който не бе казал на синовете си за заплахата, която му бе отправил Кевин Рафърти, ако не плати навреме. — Но аз все още имам половин милион в сейфа за спешни случаи.

— При последната проверка бяха малко над триста хиляди. Дори започвам да се питам дали тази вендета срещу Барингтънови и Клифтънови си заслужава, при положение че има реален шанс накрая да фалираме.

— Не се бой от това — каза дон Педро. — На онези нещастници не им стиска да се изправят срещу мен, когато се стигне до конфронтация, а не забравяй, че вече ударихме два пъти. — Той се усмихна. — Джесика Клифтън се оказа бонус, а след като продам всичките си акции, ще мога да потопя мисис Клифтън заедно с останалите от безценното й семейство. Всичко се свежда до избора на момента, а аз ще държа хронометъра.

— Алекс, колко се радвам, че наминахте. Отдавна не сме се виждали. Нека ви налея питие — каза Вирджиния, докато отиваше към бюфета. — Любимото ви беше джин и тоник, ако не ме лъже паметта?

Алекс беше впечатлен, че помни — не се бяха виждали, откакто лейди Вирджиния бе станала причината той да изгуби мястото си в борда преди близо девет години. Той обаче помнеше последните й думи, когато се разделиха: „И когато казвам сбогом, наистина имам предвид сбогом“.

— Как я карат семейство Барингтън, когато са отново в борда?

— Компанията тъкмо преодоля най-тежкия си период и продажбата на билети за първото плаване на „Бъкингам“ върви изключително добре.

— Мисля да си запазя апартамент за първото плаване до Ню Йорк. Това ще ги накара да се замислят.

— Ако го направите, едва ли ще ви поканят на капитанската маса — отбеляза Фишър, на когото идеята му хареса.

— Когато стигнем Ню Йорк, скъпи, всички ще искат да седят единствено на моята маса.

Фишър се разсмя.

— Това ли е причината да поискате да се видим?

— Не, нещо по-важно — каза Вирджиния и потупа канапето. — Седнете до мен. Трябва ми помощ за един малък проект, по който работя, а вие, майоре, с военното си минало и бизнес опита си сте идеалният човек за целта.

Алекс отпиваше от питието си и слушаше изумен онова, което му предлагаше Вирджиния. Канеше се да отхвърли цялата идея, когато тя отвори чантата си, извади чек за 250 паунда и му го подаде. Единственото, което можеше да види пред себе си, беше купчина кафяви пликове.

— Не мисля, че…

— И ще получите още двеста и петдесет, когато работата бъде свършена.