Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Ще бъдете ли така добър да изчакате? Ще гледам да се върна колкото се може по-бързо.

— Разбира се, мила.

Почти беше приключил работата, която му достави доста наслада, когато му се стори, че чува навън да спира кола.

Остави ножа на масичката, отиде до прозореца и леко дръпна завесата. Видя я как слиза от задната седалка и казва нещо на шофьора на таксито. Бързо изключи осветлението, отвори вратата и отново огледа коридора. Беше все така празен.

Изтича надолу по стълбите и докато отваряше вратата, видя Джесика да върви по алеята към него. Вадеше ключ от чантата си, когато се разминаха. Тя го погледна за миг, просто машинално.

Джесика влезе в сградата. Чувстваше се ужасно уморена. Качи се на втория етаж и отключи вратата на апартамент №4.

Първо щеше да се обади на Себ и да му разкаже какво се е случило.

Запали лампата и тръгна към телефона.

И тогава видя картините си.

Клайв зави на Глийб Плейс двайсет минути по-късно. Все още се надяваше, че я е изпреварил, но видя, че лампата в спалнята свети. Явно вече беше дошла.

Паркира зад едно такси със запален двигател. Нея ли чакаше? Надяваше се, че не. Отвори входната врата и изтича нагоре. Вратата на апартамента зееше и всички лампи бяха запалени. Влезе вътре и когато ги видя, рухна на колене. Призля му. Всички графики, акварели и маслени картини на Джесика изглеждаха така, сякаш са ги пробождали с настървение. А в центъра на „Смог две“ имаше голяма назъбена дупка.

Какво би могло да я накара да направи подобно безумие?

— Джес! — изкрещя Клайв, но не получи отговор.

Изправи се и бавно влезе в спалнята. Нямаше я. Чак тогава чу шуртенето на вода, обърна се и видя локвата до вратата на банята. Втурна се натам, отвори вратата и впери невярващо поглед в любимата си.

Главата й беше над водата, но китката й, с два дълбоки разреза, от които вече не течеше кръв, висеше отпуснато от ваната. А после видя сгъваемия нож на пода до нея.

Вдигна нежно безжизненото й тяло от водата и рухна на колене, като я държеше в обятията си. Заплака неудържимо. Само една мисъл се въртеше в главата му. Ако не се беше качил да се преоблича, а беше подкарал направо за гарата, Джесика щеше да е жива.

Последното, което си спомняше, бе как вади годежния пръстен от джоба си и го слага на пръста й.

Епископът на Бристол погледна от амвона към събралото се в „Сейнт Мери Редклиф“ паство и си помисли за въздействието, което бе имала Джесика Клифтън върху толкова много и различни хора през краткия си живот. В края на краищата в коридора на епископския дворец гордо висеше и негов портрет като декан на Труро. Погледна бележките си и започна:

— Когато любим човек умира на седемдесет или осемдесет, се събираме да го оплачем. Припомняме си дългия му живот с обич, уважение и благодарност, разказваме случки и хубави спомени. Проронваме сълза, разбира се, но в същото време приемаме, че такъв е естественият ред на нещата. Но когато една прекрасна млада жена, показала такъв рядък талант, че възрастните приемаха безусловно, че е много по-добра от тях, умре, проливаме много повече сълзи, защото можем само да се питаме каква ли щеше да стане тя.

Ема беше проляла толкова много сълзи, че беше напълно изтощена душевно и физически. Оставаше й единствено да се пита дали не е могла по някакъв начин да предотврати жестоката и ненужна смърт на любимата си дъщеря. Разбира се, че би могла. Трябваше да й каже истината. Вината й беше толкова голяма, колкото и на всеки друг.

Хари, който седеше до нея на първия ред, беше остарял с десет години за една седмица и изобщо не се съмняваше кой е виновникът. Смъртта на Джесика щеше завинаги да му напомня, че бе трябвало да й каже още преди години защо са я осиновили. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива.

Джайлс седеше между сестрите си и ги държеше за ръце за първи път от години. Или те държаха неговите? Грейс, която не одобряваше каквито и да било публични прояви на чувства, плачеше.

Себастиан, който седеше от другата страна на баща си, не слушаше речта на епископа. Той вече не вярваше в разбиращото всичко съпричастно божество, което можеше да даде с едната си ръка и да вземе с другата. Беше изгубил най-добрата си приятелка, която обожаваше, и никой друг нямаше да заеме мястото й.

Харолд Гинзбърг седеше тихо в дъното на църквата. Когато се беше обадил на Хари, не знаеше, че животът му е бил разбит на парчета за един-единствен миг. Просто искаше да му съобщи чудесната новина, че най-новият му роман е на първо място в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.