Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Но хиляда паунда от тях са издръжката от баща ти, а когато той научи…

— Тогава ще се оправяме със заплатата ми. Други хора като че ли се справят.

— Клайв, да си се замислял случайно откъде идват онези четиристотин паунда?

— Да. От „Къртис Бел и Гети“. И си ги изработвам до последното пени.

— Наистина ли вярваш, че точно тази агенция би те наела, ако нямаше за клиент „Рибен пастет Бингам“?

Клайв замълча за момент, после каза:

— В такъв случай ще си намеря друга работа.

— И къде според теб ще живеете?

— В моя апартамент, разбира се.

— Но за колко време? Сигурно си наясно, че договорът за наем изтича през септември. Зная, че баща ти има намерение да го поднови, но предвид обстоятелствата…

— Можеш да си задържиш проклетия апартамент, майко. Няма да застанете между Джес и мен!

Обърна им гръб, излезе и изтича горе с надеждата да увери Джесика, че нищо не се е променило, и да й предложи незабавно да се върнат в Лондон. Погледна в двете спални, но нея я нямаше. На леглото й лежаха двете рокли, малката вечерна чанта, обувките, годежният пръстен и скицата на баща му. Клайв изтича обратно долу и почти се сблъска с баща си в коридора.

— Виждал ли си Джес?

— Да. За жалост не успях да я спра да си тръгне. Каза ми какво е казала онази ужасна жена. Кой може да вини горкото момиче, че не иска да прекара нощта под един покрив с нея? Помолих Бъроус да я закара до гарата. Обличай се и тръгвай след нея, Клайв. Не я губи, защото никога няма да намериш друго момиче като нея.

Клайв се втурна обратно нагоре, а баща му тръгна към салона.

— Чу ли новината от Вирджиния, Робърт? — попита го Присила.

— Определено — каза той и се обърна към Вирджиния. — А сега ме чуй ти, Вирджиния, и то добре. Искам незабавно да напуснеш тази къща.

— Но, Робърт, аз само се опитвах да помогна на скъпата си приятелка.

— Не правиш нищо такова и много добре го знаеш. Дойде тук с единствената цел да съсипеш живота на младото момиче.

— Но, Робърт, скъпи, Вирджиния е най-старата ми приятелка… — почна жена му.

— Само когато й изнася. Изобщо не си помисляй да я защитаваш, иначе можеш да вървиш с нея и много скоро ще разбереш каква приятелка ти е.

Вирджиния стана и бавно тръгна към вратата.

— Съжалявам, че го казвам, Присила, но вече няма да стъпя тук.

— Е, поне едно добро нещо да излезе от цялата тази работа — каза Робърт.

— Никой никога не ми е държал такъв тон — заяви Вирджиния и вирна брадичка.

— Сериозно? — подметна той. — Ами вземи препрочети завещанието на Елизабет Барингтън. Тя определено е разбрала що за стока си. А сега изчезвай, преди да съм те изхвърлил!

Клайв заряза колата пред гарата и изтича по моста до трети перон. Чу свирката на началник-влака, но когато стигна долното стъпало, влакът вече беше потеглил. Клайв затича след него, но влакът набра скорост и се изниза от перона.

Какво да направи?

Знаеше, че влакът е бавен и спира на почти всяка гара между Лаут и Лондон, така че ако караше бързо, можеше да е в апартамента преди Джесика.

Промъкването през входната врата не беше проблем за неканения гост, а и жилищната сграда не бе толкова скъпа, че да има портиер. Той изкачи стълбите предпазливо, макар че едва ли щеше да събуди някого — все пак беше два и половина след полунощ.

Стигна площадката на втория етаж и бързо откри апартамент №4. Погледна коридора — всичко бе чисто. Лесно се справи с двете ключалки, влезе, затвори вратата и включи осветлението. Не се страхуваше, че ще го изненадат — знаеше, че апартаментът е празен.

Обиколи малкия апартамент и огледа всички картини — седем в дневната, три в спалнята, една в кухнята, а също така и бонус — голяма картина, опряна на стената до вратата, със стикер „Смог две. Да се изпрати на КА до четвъртък“. Пренесе всички в дневната и ги подреди една до друга. Не бяха лоши. След кратко колебание извади от джоба си сгъваем нож и изпълни инструкциите на баща си.

Влакът спря в Сейнт Панкрас в три без двайсет. Джесика вече беше решила какво точно ще направи. Щеше да вземе такси до апартамента на Клайв, да си събере нещата, да звънне на Себ и да го попита дали може да остане при него за няколко дни, докато си намери квартира.

— Добре ли си, мила? — попита шофьорът, докато тя сядаше на задната седалка.

— Добре съм. Глийб Плейс дванайсет, Челси — успя да отвърне тя. Вече не й бяха останали сълзи.

Когато стигнаха, Джесика подаде на шофьора банкнота от десет шилинга — единствените пари, които имаше.