Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Щом смятате, че е необходимо, разбира се, сър.

— Мисля, че би било разумно при тези обстоятелства — каза Хари.

В този момент влезе Ема и попита:

— Да разбирам ли, че идва ред на поздравленията? — Хари се зачуди дали не е подслушала разговора им. — Ако е така, едва ли бих могла да бъда по-доволна.

— Все още не съвсем, мисис Клифтън. Но да се надяваме, че през уикенда ще стане официално. Ако стане, ще се опитам да бъда достоен за вашата и на мистър Клифтън увереност. — Клайв отново се обърна към Хари. — Много мило от ваша страна, че ме приехте, сър.

Двамата си стиснаха ръцете.

— И карай внимателно — каза Хари, сякаш говореше на собствения си син.

Двамата с Ема отидоха до прозореца и загледаха как Клайв се качва в колата си.

— Значи най-сетне си решил да кажеш на Джесика кой е баща й?

— Клайв всъщност не ми остави избор — отвърна Хари, докато колата се отдалечаваше по алеята към портала на Имението. — Един бог знае как ще реагира, когато научи истината.

— Аз се безпокоя много повече от това как ще реагира Джесика — каза Ема.

— Мразя тази магистрала — каза Джесика. — Винаги събужда толкова черни спомени.

— Успяха ли да разберат какво всъщност е станало? — попита Клайв, докато задминаваше един камион.

Джесика бързо погледна наляво, а после назад.

— Какво правиш?

— Просто проверявам — отвърна тя. — Заключението на съдебния лекар беше смърт при катастрофа. Но аз знам, че Себ все още вини себе си за смъртта на Бруно.

— Но това не е честно, както знаем и двамата.

— Кажи го на Себ — отвърна Джесика.

— Къде те заведе баща ти на обяд вчера? — попита Клайв, за да смени темата.

— Наложи се да отменя срещата в последния момент. Наставникът ми искаше да обсъдим кои картини да включа в лятната изложба на Кралската академия. Така че ще обядвам с татко в понеделник, макар че трябва да призная, че изглеждаше разочарован.

— Може би е искал да говори с теб по някакъв конкретен въпрос.

— Не се сещам за нещо, което да не може да изчака до понеделник.

— И коя картина избрахте с наставника?

— „Смог две“.

— Добър избор!

— Мистър Дънстан като че ли е уверен, че от академията ще я вземат предвид.

— Това онази картина ли е, която видях опряна на стената в апартамента, преди да излезем?

— Да. Смятах да я подаря на майка ти, но за съжаление всички избрани за изложбата картини трябва да бъдат изпратени до следващия четвъртък.

— Тя ще се гордее да види картина на бъдещата си снаха в изложба на Кралската академия.

— Всяка година в академията се пращат над десет хиляди картини, от които се избират само няколкостотин, така че не бързай с пращането на поканите. — Джесика отново погледна наляво и после назад, докато Клайв задминаваше още един камион. — Родителите ти имат ли представа защо им отиваме на гости?

— Едва ли можех да направя по-дебел намек — от сорта на „искам да ви запозная с момичето, с което смятам да прекарам остатъка от живота си“.

— Ами ако не ме харесат?

— Ще се влюбят в теб; но пък на кого му пука? Аз не бих могъл да те обичам повече, отколкото те обичам сега.

— Толкова си сладък — каза Джесика, наведе се и го целуна по бузата. — Но на мен ще ми пука, ако родителите ти не са сигурни. В края на краищата ти си единственият им син, така че е нормално да са малко изнервени, дори притеснени.

— Нищо не може да притесни майка ми, а татко няма да има нужда от убеждаване, след като се запознае с теб.

— Иска ми се да имах нервите на майка ти.

— Такава си е тя. Възпитаница е на „Родийн“, където са ги учили само на едно — как да се сгодиш за представител на аристокрацията. И тъй като в крайна сметка се е омъжила за краля на рибения пастет, ще е направо очарована от идеята нашето семейство да се сроди с твоето.

— Баща ти грижа ли го е за подобни неща?

— Никак даже. Работниците от фабриката го наричат Боб, за най-голямо възмущение на майка ми. Освен това го направиха президент на всичко в радиус от двайсет мили около къщата, от футболен клуб „Лаут“ до обществото на хористите в Клийторпс, а горкичкият е далтонист и няма никакъв музикален слух.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него — каза Джесика.

Макар че продължиха да бъбрят, Клайв усещаше, че с всяка измината миля Джесика става все по-напрегната, а когато минаха през портала на Мейбълторп Хол, тя съвсем млъкна.

— Боже мой — промълви все пак, когато поеха по широката алея с високи стройни брястове от двете страни, които се губеха в далечината. — Пропуснал си да ми кажеш, че живееш в замък.