Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Много щедро от твоя страна.

— Просто не разбираш, мамо.

— И къде е следващият Пикасо? — попита Ема и се огледа, като игнорира забележката на сина си.

— Сигурно с приятеля си.

— Не знаех, че Джесика си има приятел — каза Хари.

— Доколкото знам пък аз, смята да ви запознае с него довечера.

— И с какво се занимава въпросният приятел?

— И той е художник.

— По-голям ли е от Джесика, или по-малък? — попита Ема.

— На нейната възраст е. В един клас са, но ако трябва да съм честен, той не е от класата й.

— Много смешно — рече Хари. — Как се казва?

— Клайв Бингам.

— Виждал ли си го?

— Да. Не се отлепя от нея и й прави предложения поне веднъж седмично.

— Но тя е твърде млада, за да мисли за брак — каза Ема.

— Мамо, не е нужно да си отличник по математика от Кеймбридж, за да сметнеш, че щом ти си на четирийсет и три, а аз на двайсет и четири, значи си ме родила, когато си била на деветнайсет.

— По онова време беше различно.

— Чудно ми е дали дядо Уолтър е бил съгласен с теб.

— Да, беше — каза Ема и хвана Хари за ръка. — Дядо обожаваше баща ти.

— И ти ще харесаш Клайв. Той е наистина свястно момче и не е негова вината, че не е кой знае какъв художник, както сама можеш да видиш — каза Себастиан и поведе родителите си през залата, за да видят творбите на Клайв.

Хари се загледа известно време в „Автопортрет“, преди да изрази мнение.

— Разбирам защо смяташ Джесика за толкова добра. Просто не мога да повярвам, че някой би купил тези.

— За щастие Клайв има богати родители, така че това не би трябвало да е проблем.

— Но Джесика никога не се е интересувала от пари, а той пък май няма никакъв талант. Тогава откъде е това привличане?

— Тъй като почти всяка студентка в курса е рисувала Клайв през последните три години, явно Джесика не е единствената, която го намира за красив.

— Не и ако изглежда така — възрази Ема и отново се вгледа в „Автопортрет“.

Себастиан се разсмя.

— Изчакай и виж, преди да съдиш. Макар че трябва да те предупредя, мамо, че можеш да го намериш за малко небрежен, може би дори неподходящ за твоите стандарти. Но както всички знаем, Джес винаги иска да се грижи за всяка запиляна душа, на която попада, може би защото тя самата е била сираче.

— Клайв знае ли, че е осиновена?

— Разбира се — каза Себастиан. — Джесика не крие това. Казва на всеки, който я попита. В художествено училище това е бонус, почти почетен медал.

— Заедно ли живеят? — шепнешком попита Ема.

— И двамата са студенти, мамо, така че не мисля, че е възможно.

Хари се разсмя, но Ема въпреки това изглеждаше шокирана.

— Може да е изненадващо за теб, мамо, но Джес е на двайсет и една, красива и талантлива, и мога да ти кажа, че Клайв не е единственият, който я смята за страхотна.

— Е, очаквам с нетърпение да се запозная с него — каза Ема. — Сега, ако не искаме да закъснеем за раздаването на наградите, трябва да отидем да се преоблечем.

— И понеже стана дума, мамо, ще те помоля да не разваляш вечерта, като се появиш облечена като председател на борда на „Барингтън Шипинг“ по време на важно заседание, защото ще засрамиш Джесика.

— Но аз съм председател на борда на „Барингтън“.

— Не и тази вечер, мамо. Тази вечер си майката на Джесика. Така че ако имаш джинси, за предпочитане стари и изтъркани, ще е идеално.

— Но аз нямам джинси. Нито стари, нито изтъркани.

— Тогава сложи нещо, което си смятала да дадеш на благотворителния пазар на викария.

— Какво ще кажеш за дрехите, с които работя в градината? — попита Ема, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Идеално. И най-стария пуловер, който можеш да намериш, за предпочитане с дупки на лактите.

— А какво да облече баща ти за случая?

— Татко не е проблем — отвърна Себастиан. — Той винаги прилича на отвеян, току-що станал от бюрото си писател, така че ще пасне идеално.

— Може би трябва да ти напомня, Себастиан, че баща ти е един от най-уважаваните писатели…

— Мамо, обичам ви и двамата. И ви се възхищавам. Но тази вечер е на Джесика, така че ви моля да не я разваляте.

— Прав е — каза Хари. — Навремето се тормозех повече от това каква шапка ще носи майка ми на тържественото закриване на учебната година, отколкото дали ще спечеля наградата по латински.

— Татко, но нали казваше, че мистър Дийкинс винаги е печелил наградата по латински.

— Точно така — каза Хари. — Дийкинс, вуйчо ти Джайлс и аз може и да бяхме в един и същи клас, но също като Джесика, Дийкинс беше различна класа.