Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Джайлс се върна в Лондон в понеделник сутринта, съпровождан от Гуинет и Себастиан.

Когато самолетът кацна в Лондон, не го посрещна нито един журналист, фотограф или оператор. Джайлс беше вчерашна новина.

— Какво ти препоръча да правиш докторът, след като се прибереш? — попита Гриф.

— Нищо — отвърна Джайлс. — Още се опитва да разбере защо изобщо са ме закарали в болницата.

Себастиан посочи на вуйчо си статията на единайсета страница на „Таймс“, написана от един от журналистите, били в бара на хотел „Палас“ по времето, когато Джайлс бе припаднал.

Матю Касъл бе решил да остане в Брюксел за няколко дни и да рови още малко, защото изобщо не беше убеден, че сър Джайлс е получил инфаркт, макар че цялата случка се беше разиграла пред очите му.

Откри следното: първо, Пиер Бушар, заместник-председателят на ЕИО, не е бил в Брюксел за речта на сър Джайлс, тъй като е присъствал на погребението на стар приятел в Марсилия; второ, барманът, който беше извикал линейката, бе набрал само три числа и така и не беше съобщил адреса, на който да дойдат; трето, в болница „Сен Джийн“ нямаха регистрирано повикване на линейка от хотел „Палас“ и не бяха в състояние да идентифицират двамата санитари, които бяха докарали носилката със сър Джайлс; четвърто, мъжът, който бе излязъл да посрещне линейката, така и не се бе върнал и никой не бе платил двете питиета; пето, мъжът в бара, който бе казал, че е лекар и че сър Джайлс е получил инфаркт, бе изчезнал вдън земя; и шесто, барманът не се бе появил на работа на следващия ден.

Може би това бе просто серия съвпадения, предполагаше журналистът, но ако не се бяха случили, лейбъристите нямаше ли да имат друг лидер?

На следващата сутрин Гриф се върна в Бристол и тъй като не изглеждаше вероятно да има избори в близката година, прекара следващия месец в пиянство.

— И от мен се очаква да разбера какво представлява това? — попита Ема, докато оглеждаше картината.

— Няма нищо за разбиране, мамо — каза Себ. — Пропускаш смисъла.

— И какъв е смисълът? Навремето Джесика рисуваше хора. Хора, които разпознавах.

— Тя вече е надхвърлила тази фаза, мамо. Сега навлиза в абстрактния си период.

— Боя се, че за мен това са само петна.

— Защото не гледаш с непредубедено съзнание. Тя вече не иска да е Констабъл или Търнър.

— А кой иска да е?

— Джесика Клифтън.

— Дори и да си прав, Себ — каза Хари, докато се вглеждаше в „Петно номер едно“, — всички художници, дори Пикасо, признават, че са били повлияни от други. Е, кой е повлиял на Джесика?

— Питър Блейк и Франсис Бейкън. Освен това се възхищава на един американец, Ротко.

— Не съм чувала за никой от тях — призна Ема.

— А те сигурно никога не са чували за Едит Еванс, Джоан Съдърланд или Ивлин Уо, на които и двамата се възхищавате толкова много.

— Харолд Гинзбърг има един Ротко в кабинета си — рече Хари. — Каза ми, че му струвал десет хиляди долара, а аз му напомних, че това е повече от последния ми аванс.

— Не бива да мислиш по този начин — каза Себастиан. — Едно произведение на изкуството струва толкова, колкото някой е готов да плати за него. Ако това важи за книгата ти, защо да не важи и за една картина?

— Банкерско мислене — отбеляза Ема. — Няма да ти напомням какво е казал Оскар Уайлд по въпроса за цената и стойността, за да не ме обвиниш, че съм старомодна.

— Не си старомодна, мамо — каза Себастиан и я прегърна. Ема се усмихна. — Ти си направо праисторическа.

— Признавам до четирийсет — запротестира Ема и погледна сина си, който се разсмя. — Но наистина ли това е най-доброто, на което е способна Джесика? — попита тя и отново насочи вниманието си към картината.

— Това е дипломната й работа, която ще определи дали ще й предложат специализация в Кралската академия през септември. И може дори да й изкара някой и друг паунд.

— Тези картини за продан ли са? — попита Хари.

— Разбира се. Изложбите на завършващите са първата възможност за много млади художници да покажат творбите си на публиката.

— Чудно ми е кой ли купува подобни неща — рече Хари и се огледа. Стените на помещението бяха покрити с картини с маслени бои, акварели и графики.

— Смахнати родители, предполагам — отвърна Ема. — Така че всички трябва да купим по една картина на Джесика. Включително и ти, Себ.

— Не е нужно да ме убеждаваш, мамо. Ще се върна с чековата си книжка в седем, когато откриват изложбата. Вече съм си избрал коя картина искам — „Петно номер едно“.