Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— „Само през трупа ми“, ако си спомням точните му думи — каза Джайлс, докато вземаше питието си.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да чакаме толкова дълго.

— Човек остава едва ли не с впечатление, че генералът не е простил на англичаните, че са спечелили войната.

— За ваше здраве — каза Бушар и гаврътна питието си.

— Наздраве — рече Джайлс и отпи глътка.

— Не бива да забравяте, че Дьо Гол има свои проблеми, сред които и…

Внезапно Джайлс се почувства така, сякаш всеки момент ще припадне. Вкопчи се в бара, за да запази равновесие, но помещението сякаш се завъртя около него. Той изпусна чашата, свлече се от стола и падна на пода.

— Какво ви стана? — попита Бушар и клекна до него. Вдигна глава, когато един мъж, който бе седял в ъгъла, забърза към тях.

— Аз съм лекар — каза мъжът, докато се навеждаше, за да разхлаби вратовръзката на Джайлс и да разкопчае ризата му. Сложи два пръста на шията на Джайлс и се обърна настоятелно към бармана. — Повикайте линейка! Получил е инфаркт.

Двама-трима журналисти също се приближиха бързо. Един започна да си води бележки, докато барманът вдигаше телефона и забързано набра трицифрения номер.

— Да — отвърна някакъв глас.

— Линейка! Бързо! Един от клиентите ни получи инфаркт.

Бушар стана и каза на клекналия до Джайлс мъж:

— Докторе. Ще изляза да чакам линейката и ще ги упътя.

— Знаете ли как се казва онзи човек? — попита един от журналистите, след като Бушар излезе.

— Нямам представа — отвърна барманът.

Първият фотограф дотича в бара няколко минути преди линейката и Джайлс трябваше да изтърпи още светкавици — не че си даваше сметка какво става. С разпространяването на новината и други журналисти, които бяха в конферентния център и диктуваха материалите си за добре приетата реч на сър Джайлс Барингтън, зарязаха телефоните и забързаха към хотел „Палас“.

Себастиан — говореше с посланика — чу сирената, но не й обърна внимание, докато линейката не наби спирачки пред хотела. Двама санитари изскочиха навън и се втурнаха в хотела, като бутаха носилка.

— Нали не… — започна сър Джон, но Себастиан вече тичаше към вратата на хотела. Спря едва когато видя санитарите да бутат носилката към него. Нужен му бе само един поглед, за да разбере, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Докато качваха носилката в линейката, Себастиан също скочи вътре и извика:

— Той е шефът ми!

Единият санитар кимна, а другият затвори вратата.

Сър Джон последва линейката с ролс-ройса и щом стигна в болницата, се представи и попита какво е състоянието на сър Джайлс Барингтън.

— В момента доктор Клербер го преглежда в спешното отделение. Ако бъдете така добър да седнете, Ваше Превъзходителство, той ще дойде и ще ви съобщи веднага след като приключи прегледа.

Гриф гледаше вечерната емисия на Би Би Си с надеждата, че речта на Джайлс все още е водеща новина.

Джайлс наистина си оставаше водеща новина, но не тази, която Гриф бе очаквал.

Изключи телевизора. Беше в политиката от достатъчно време, за да знае, че сър Джайлс Барингтън вече не е кандидат за лидер на лейбъристите.

Мъжът, който бе пренощувал в стая 437 в хотел „Палас“, върна ключа си на рецепцията, освободи стаята и плати сметката си в брой. Взе такси до летището и след час се качи на самолета, с който трябваше да лети сър Джайлс. След като пристигна в Лондон, се нареди на опашката за такси и когато редът му дойде, каза на шофьора:

— Итън Скуеър четирийсет и четири.

— Озадачен съм, господин посланик — каза доктор Клербер, след като прегледа пациента си за втори път. — Не откривам нищо нередно в сърцето на сър Джайлс. Тъкмо обратното, той е в отлична форма за човек на неговата възраст. Все пак искам да прегледам всички резултати от лабораторията, което означава, че ще се наложи да го задържа за през нощта, просто за всеки случай.

На следващата сутрин Джайлс фигурираше на първите страници на националните ежедневници, точно както се беше надявал Гриф.

Заглавията на първите издания обаче — „Рамо до рамо“ („Експрес“), „Край на залаганията“ („Мирър“), „Раждането на един държавник?“ („Таймс“) — бързо бяха сменени. Новата първа страница на „Дейли Мейл“ обобщаваше нещата най-сбито: „Инфаркт слага край на шансовете на Барингтън да застане начело на лейбъристите“.

Всички неделни вестници публикуваха обширни очерци за новия лидер на опозицията.

На повечето първи страници се мъдреше снимка на осемгодишния Харолд Уилсън, застанал пред Даунинг стрийт 10, облечен в неделния си костюм и с фуражка на главата.