Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Двамата се разсмяха.

— Ако сте свободни, какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи Седрик. — В Сити неотдавна отвориха японски ресторант, който получи чудесни отзиви, така че си помислих…

— И помислете отново, мистър Хардкасъл, защото не съм пропътувал шест хиляди мили в търсене на японски ресторант. Не, ще ви заведа в „Рулс“ и ще се насладим на печено телешко и йоркшърски пудинг, както подобава за човек от Хъдърсфийлд, предполагам.

Двамата отново избухнаха в смях.

Докато след няколко минути излизаха от кабинета, Седрик изостана и прошепна на Себастиан:

— Добра идея, но за „Моята прекрасна лейди“ няма места, така че ще се наложи да прекараш остатъка от деня на опашката за върнати билети. Да се надяваме, че няма да вали, иначе ще подгизнеш отново — добави и излезе при мистър Морита в коридора.

Себастиан придружи Седрик и гостите му до асансьора им и се поклони дълбоко. Остана на петия етаж още няколко минути, но не извика асансьора, докато не се почувства сигурен, че вече са потеглили за ресторанта.

А после излезе от банката и спря такси.

— До Кралския театър на Друри Лейн — каза той и когато след двайсет минути спряха пред театъра, първото, което видя, бе огромна опашка за върнати билети.

Плати на шофьора, влезе в театъра и отиде право на касата.

— Предполагам, че нямате три билета за довечера?

— Правилно предполагаш, скъпи — отвърна жената зад стъклото. — Разбира се, можеш да се наредиш на опашката за върнати билети, но ако питаш мен, малцина ще се уредят преди Коледа. Някой трябва да умре, за да се освободи билет за това представление.

— Цената няма значение.

— Всички го казват, скъпи. На опашката има такива, които твърдят, че точно днес навършват пълнолетие или празнуват златна сватба… Един беше толкова отчаян, че дори ми предложи брак.

Себастиан излезе и застана на тротоара. Погледна отново опашката, която сякаш се беше увеличила през последните няколко минути, и се опита да измисли какво може да направи. Спомни си нещо, което бе чел в един от романите на баща си, и реши да провери дали ще се получи при него, както се беше получило при Уилям Уоруик.

Спусна се в тръс надолу към Странд, като избягваше следобедния трафик, и след няколко минути беше при „Савой“. Отиде направо на рецепцията и попита за името на главния портиер.

— Албърт Саутгейт — отвърна рецепционистката.

Себастиан й благодари, отиде при бюрото на портиерите, сякаш беше гост, и попита небрежно:

— Албърт тук ли е?

— Мисля, че отиде да обядва, сър, но ще проверя. — Мъжът изчезна в задната стаичка.

— Бърт, един джентълмен пита за теб.

На Себастиан не му се наложи да чака дълго. Появи се мъж на средна възраст с дълъг син кител със златни плетки на маншетите, лъснати златни копчета и два реда военни медали, един от които му се стори познат. Мъжът погледна предпазливо Себастиан и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам проблем — каза Себастиан, като продължаваше да се пита дали може да рискува. — Вуйчо ми, сър Джайлс Барингтън, веднъж ми каза, ако някога отседна в „Савой“ и ми трябва нещо, да се обърна към Албърт.

— За джентълмена, който спечели Кръста за храброст при Тобрук ли става дума?

— Да — отвърна изненаданият Себастиан.

— Малцина оцеляха в онова сражение. Гадна работа. С какво мога да ви помогна?

— Сър Джайлс се нуждае от три билета за „Моята прекрасна лейди“.

— За кога?

— За довечера.

— Сигурно се шегувате.

— И не се интересува на каква цена.

— Изчакайте тук. Ще видя какво мога да направя.

Себастиан гледаше как Албърт излезе от хотела, пресече улицата и изчезна в посока към Кралския театър. Закрачи напред-назад във фоайето, като от време на време нервно поглеждаше към Странд, но мина половин час, преди главният портиер да се появи отново с плик в ръка. Влезе в хотела и връчи плика на Себастиан.

— Три места на шести ред, в средата.

— Фантастично. Колко ви дължа?

— Нищо.

— Как така?! — обърка се Себастиан.

— Главният касиер помоли да припомните на сър Джайлс за него. Брат му, сержант Харис, беше убит при Тобрук.

Себастиан се засрами.

— Добра работа, Себ, спаси положението. Сега ти остана само една задача за днес — да се погрижиш колата да остане пред „Савой“, докато разберем, че мистър Морита и колегите му са на сигурно място под завивките.

— Но от хотела до театъра са само двеста метра.

— Това може да е много път, ако вали, както би трябвало да си научил от кратката ти среща със съпругата на професор Марш. Освен това, ако ние не си направим труда, някой друг ще си го направи вместо нас.