Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Себастиан слезе от колата и влезе в „Савой“ в 18:30. Отиде до асансьора и зачака търпеливо. Мистър Морита и колегите му се появиха малко след седем. Себастиан се поклони ниско и им подаде плика с трите билета.

— Благодаря, младежо — каза мистър Морита.

Четиримата прекосиха фоайето, минаха през въртящата се врата и излязоха навън.

— Колата на председателя ще ви закара до театъра — каза Себастиан, докато Том отваряше задната врата на лимузината.

— Не, благодаря — каза Морита. — Малко разходка ще ни се отрази добре.

И без нито дума повече тримата тръгнаха към театъра. Себастиан отново се поклони, след което седна отпред при Том.

— Защо не се прибираш? — рече Том. — Не е нужно да висиш тук. Ако завали, ще ида до театъра да ги взема.

— Но те може да решат да вечерят някъде след представлението или да идат на нощен клуб. Знаеш ли някакви нощни клубове?

— Зависи какво търсиш.

— Не онова , предполагам. Така или иначе, ще остана, докато не са на сигурно място под завивките, както се изрази мистър Хардкасъл.

Не капна нито капка дъжд и към десет часа Себастиан вече знаеше всичко, което можеше да се знае за живота на Том, включително къде е учил, къде е бил разквартируван по време на войната и къде е работил, преди да стане шофьор на мистър Хардкасъл. Докато Том разправяше как жена му искала да идат в Марбела през следващата отпуска, Себастиан възкликна: „Боже мой“ и се сниши, когато двама елегантни мъже минаха пред колата и продължиха към хотела.

— Какво правиш?

— Крия се от човек, когото се надявах да не видя никога повече.

— Май представлението е свършило — каза Том, когато тълпи бъбрещи си зрители започнаха да изпълват Странд.

Няколко минути по-късно Себастиан забеляза тримата си питомци да се връщат към хотела. Малко преди мистър Морита да стигне до входа, Себастиан слезе от колата и се поклони ниско.

— Надявам се, че представлението ви е харесало, Морита сан.

— Беше великолепно — отвърна Морита. — Не съм се смял толкова от години, музиката също беше чудесна. Лично ще благодаря на мистър Хардкасъл, когато се видим утре сутринта. Моля, прибирайте се, мистър Клифтън. Няма да имам нужда от колата тази вечер. Съжалявам, че ви задържах толкова много.

— За мен беше удоволствие, Морита сан — каза Себастиан.

Остана на тротоара и загледа как тримата влизат в хотела, пресичат фоайето и се насочват към асансьорите. Сърцето му заби по-бързо, когато видя как двамата мъже се приближиха, поклониха се и се ръкуваха с мистър Морита. Себастиан остана като закован на мястото си. Мъжете проведоха кратък разговор с Морита, после той освободи колегите си и отиде с двамата в Американския бар. На Себастиан страшно му се искаше да влезе и да погледне отблизо, но знаеше, че не може да си позволи този риск. Вместо това с неохота се качи в колата.

— Добре ли си? — попита Том. — Пребледнял си като платно.

— По кое време си ляга мистър Хардкасъл?

— Към единайсет, единайсет и половина. Но ако в кабинета му свети, значи още не си е легнал.

Себастиан си погледна часовника — 22:43.

— Тогава да видим дали е буден.

Том пое по Странд, пресече Трафалгар Скуеър, продължи по Мол до Хайд Парк Корнър и пристигна на Кадоган Плейс 37 малко след единайсет. В кабинета още светеше. Несъмнено председателят проверяваше за пореден път договора, който очакваше да подпише с японците сутринта.

Себастиан бавно слезе от колата, качи се по стъпалата и натисна звънеца. След секунди лампата в коридора светна и Седрик отвори вратата.

— Съжалявам, че ви притеснявам в такъв късен час, сър, но имаме проблем.

— Първото, което трябва да направиш, е да кажеш истината на вуйчо си — каза Седрик. — И то цялата истина.

— Ще му кажа веднага като се прибера.

— Важно е сър Джайлс да знае какво си направил от негово име, защото ще иска да пише и да благодари на мистър Харис от театъра, както и на главния портиер на „Савой“.

— Албърт Саутгейт.

— А ти също трябва да им пишеш и да им благодариш.

— Да, разбира се. Още веднъж моите извинения, сър. Имам чувството, че съм ви разочаровал, защото с цялото упражнение в крайна сметка само изгубих времето ви.

— Подобни неща рядко са пълна загуба на време. Всеки път, когато се състезаваш за нов договор, дори да не постигнеш успех, почти винаги научаваш нещо, което ти е от полза следващия път.

— Какво научих аз?

— Японски като за начало, без да споменаваме едно-две други неща за самия себе си, които със сигурност ще ти бъдат от полза в бъдеще.