Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Но времето, което пропиляхте вие и хората ви върху този проект… наред с немалките разходи…

— За „Барклис“ и „Уестминстър“ не е по-различно. Ако успееш да постигнеш успех в един от пет проекта като този, това се смята за нормално — добави той и в същия миг телефонът на бюрото му иззвъня. Седрик го вдигна и след малко каза: — Да, нека влезе.

— Да изляза ли, сър?

— Не, остани. Искам да се запознаеш със сина ми.

Вратата се отвори и в стаята влезе човек, който несъмнено бе от рода на Седрик Хардкасъл — може би с два пръста по-висок, но със същата топла усмивка, широки рамене и почти плешиво теме, макар и с малко по-гъст полукръг коса от ухо до ухо, заради която приличаше на духовник от седемнайсети век. И със същия остър ум, както щеше да открие Себастиан.

— Добро утро, тате, радвам се да те видя. — И със същия йоркшърски акцент.

— Арнолд, това е Себастиан Клифтън, който ми помага при преговорите със „Сони“.

— Радвам се да се запознаем, сър — каза Себастиан, докато се ръкуваха.

— Аз съм огромен почитател на…

— … книгите на баща ми ли?

— Не, не мога да кажа, че съм ги чел. Имам достатъчно детективска работа през деня, че да ми се налага да чета криминалета вечер.

— В такъв случай на майка ми, първата жена председател на борда на публична компания?

— Не. Възхищавам се на сестра ви Джесика. Невероятен талант — добави той и кимна към рисунката на баща му на стената. — С какво се занимава тя сега?

— Току-що се записа в „Слейд“ в Блумсбъри и ще започне първата си година там.

— В такъв случай съжалявам за останалите нещастни хлапета.

— Защо?

— Защото или ще я заобичат, или ще я намразят, понеже им предстои да открият, че просто не са от класата й. Но да се върнем към по-прозаичните въпроси — каза Арнолд и се обърна към баща си. — Приготвих три копия на договора, както се разбраха и двете страни. След подписването им ще имаш деветдесет дни да отпуснеш кредит от десет милиона за петгодишен период при два и четвърт процента лихва. Четвъртинката е таксата за трансакцията. Трябва да спомена също…

— Не си прави труда — каза Седрик, — защото имам чувството, че вече сме извън играта.

— Но когато разговаряхме снощи, изглеждаше доста уверен.

— Нека просто кажем, че положението се промени, и да не навлизаме в подробности.

— Съжалявам да го чуя — каза Арнолд, събра договорите и тъкмо се канеше да ги прибере в куфарчето, когато нещо на бюрото привлече вниманието му.

— Никога не съм предполагал, че си такъв естет, тате, но това е направо великолепно — каза той и внимателно вдигна японската ваза. Огледа я внимателно, след което провери дъното. — При това не от друг, а от един от най-големите японски майстори.

— Ох, не и ти — уморено каза Седрик.

— Шоджи Хамада — обади се Себастиан.

— Къде я намери?

— Не съм я намирал — рече Седрик. — Подарък ми е от мистър Морита.

— Е, поне не си останал със съвсем празни ръце — отбеляза Арнолд.

На вратата се почука.

— Влез — каза Седрик, като се чудеше кой ли може да е.

Вратата се отвори и влезе Том.

— Мисля, че ти казах да останеш при „Савой“ — отбеляза председателят.

— Няма смисъл, сър. Чаках пред хотела в девет и трийсет, както ми поръчахте, но мистър Морита така и не се появи. И тъй като е джентълмен, който никога не закъснява, реших да поговоря с портиера, който ми каза, че тримата японски гости са освободили стаите и са напуснали хотела с такси малко след девет.

— Изобщо не съм си помислял, че е възможно — рече Седрик. — Май започвам да губя форма.

— Не можеш да спечелиш всички, тате, както често ми напомняш — каза Арнолд.

— Юристите май печелят дори когато губят — отвърна баща му.

— Ето какво ти предлагам — каза Арнолд. — Ще зарежа своята огромна незаслужена такса в замяна на тази малка незначителна дрънкулка.

— Разкарай се.

— В такъв случай си тръгвам — явно няма какво повече да направя тук.

Докато Арнолд прибираше договорите в куфарчето си, вратата се отвори и мистър Морита и двамата му колеги влязоха точно когато часовниците на Скуеър Майл започнаха да отброяват единайсет.

— Надявам се да не съм закъснял — бяха първите думи на мистър Морита, докато се ръкуваше със Седрик.

— Точно навреме — каза Седрик.

— А вие — каза Морита, обръщайки се към Арнолд, — можете да сте само недостойният син на един велик баща.

— Точно така, сър — каза Арнолд, докато стискаше ръката му.

— Подготвихте ли договорите?