Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Да, сър.

— В такъв случай се нуждаете единствено от подписа ми, след което баща ви може да продължи работата си.

Арнолд отвори отново куфарчето си, извади документите и ги сложи на бюрото.

— Но преди да подпиша, имам подарък за новия си приятел Себастиан Клифтън. Точно затова трябваше да напусна хотела толкова рано сутринта.

Мистър Оно пристъпи напред и подаде малка кутия на мистър Морита, който пък я даде на Себастиан.

— Невинаги е добро момче, но както казват британците, сърцето му си е на мястото.

Себастиан не каза нищо, докато развързваше червената лента и махаше сребърната хартия, преди да вдигне капака. Извади от кутията малка ваза с ален и жълт лак. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— Случайно да ви е нужен юрист? — обади се Арнолд.

— Само ако може да познае майстора, без да гледа дъното.

Себастиан подаде вазата на Арнолд, който остана да се възхищава известно време как червеното преминава в жълто, създавайки оранжеви жилки, след което предположи:

— Бърнард Лийч?

— Този ваш син все пак става за нещо — отбеляза Морита.

Двамата се разсмяха и Арнолд върна изящното изделие на Себастиан.

— Не зная как да ви благодаря, сър — каза Себ.

— Но когато научиш, гледай да произнесеш речта си на родния ми език.

Себастиан така се сащиса, че едва не изпусна вазата.

— Не ви разбирам, сър.

— Естествено, че разбираш. И ако не успееш да отговориш на японски, ще съм принуден да дам вазата на сина на Седрик.

Всички зачакаха Себастиан да заговори.

— Аригату годзаймасу. Тайхени куеи десу. Исшоу тайсецуни иташимасу.

— Впечатляващо. Има нужда от малко усъвършенстване на някои дребни детайли, за разлика от творбите на сестра ти, но въпреки това впечатляващо.

— Но, Морита сан, как разбрахте, че знам езика ви, щом не казах нито дума на японски във ваше присъствие?

— Лично аз бих заложил на трите билета за „Моята прекрасна лейди“ — обади се Седрик.

— Мистър Хардкасъл е проницателен човек, и тъкмо това беше основната причина да го избера за свой представител.

— Но как? — повтори Себастиан.

— Съвпадението с билетите беше прекалено голямо — каза Морита. — Помисли си, Себастиан, докато подписвам договора. — Извади от джоба на сакото си писалка и я подаде на Седрик. — Вие трябва да подпишете пръв, иначе боговете няма да благословят съюза ни.

Морита гледаше как Седрик подписва трите договора, след което сложи и собствения си подпис. Двамата се поклониха и си стиснаха ръцете.

— Трябва да бързам към летището, за да хвана самолета за Париж. Французите ми създават много проблеми.

— Какви проблеми? — попита Арнолд.

— Проблеми, за които не можете да ми помогнете, за съжаление. Имам четирийсет хиляди транзисторни радиоприемника на склад. Френските митничари не ми позволяват да ги предам на разпространителите, докато не отворят и не проверят всяка кутия. В момента успяват да проверят по две на ден. Идеята е да ме забавят колкото се може по-дълго, така че френските производители да продават по-некачествената си продукция на нетърпеливите клиенти. Аз обаче измислих как да се справя с тях.

— С нетърпение очаквам да чуя плана ви — каза Арнолд.

— Съвсем прост е. Ще построя завод във Франция, ще наема местни работници и ще разпространявам по-добрия си продукт, без да ми се налага да се занимавам с митнически власти.

— Французите ще се сетят какво сте намислили.

— Със сигурност, но дотогава всички ще са като Седрик и ще искат радио „Сони“ в дневната си. Не мога да си позволя да изпусна самолета, но първо бих искал да поговоря насаме с новия си партньор.

Арнолд се ръкува с Морита и излезе от стаята заедно със Себастиан.

— Седрик — каза Морита, докато се настаняваше в креслото срещу бюрото, — да сте попадали някога на човек на име дон Педро Мартинес? Дойде да ме види след представлението снощи, заедно с някой си майор Фишър.

— Познавам Мартинес единствено по репутацията му. Срещал съм се обаче с майор Фишър, който представлява Мартинес в борда на компанията „Барингтън Шипинг“, в която аз също съм директор.

— Според мен Мартинес е пълен боклук, докато Фишър е слаб и подозирам, че зависи от парите на Мартинес, за да не затъне.

— Разбрали сте това само след една среща?

— Не. След двайсет години вземане-даване с подобни хора. Но Мартинес е умен и коварен и не бива да се подценява. Подозирам, че за него дори животът е евтина стока.

— Благодарен съм за проникновението ви, Акио, и още повече за загрижеността.