Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Значи знае английски — каза Седрик. — Но как попадна на останалата информация? Не ми се вярва, че сами са ти я казали.

— Не го направиха. Но пък и нямат представа, че знам японски.

— Да оставим нещата така — каза Седрик. — Може да се окаже полезно по-късно. А сега се връщай при хотела, и по-живо.

— Още нещо — каза Себастиан, докато вървеше към вратата. — Мистър Морита не за първи път отсяда в „Савой“. Всъщност управителят на хотела го посрещна така, сякаш им е редовен гост. Между другото, искали да намерят три билета за „Моята прекрасна лейди“, но им казали, че всичко било продадено.

Председателят вдигна телефона.

— Разберете в кой театър поставят „Моята прекрасна лейди“ и ме свържете с касата им.

Себастиан изхвърча от кабинета и се затича по коридора, като стискаше палци асансьорът да е на петия етаж. Не беше и сякаш мина цяла вечност, докато дойде. А когато най-сетне се появи, спираше на всеки етаж по пътя надолу. Себастиан изтича навън, скочи в колата и си погледна часовника.

— Имаме двайсет и шест минути да стигнем до „Савой“.

Не можеше да си спомни по-муден трафик. Всеки светофар сякаш ги издебваше и светваше червено, щом го наближаваха. И защо пешеходните пътеки бяха толкова пълни с пешеходци в час като този?

Том зави на Савой Плейс в 11:27 и се озова пред цяло ято лимузини, чиито пътници слизаха пред хотела. Себастиан не можеше да си позволи да чака, така че изскочи навън и се затича по улицата към хотела, а в главата му отекваха думите на професор Марш: „Японците никога не закъсняват за среща и приемат като обида всяко закъснение“.

„Защо не използвах телефона в хотела?“, питаше се, докато тичаше към входа. Вече беше твърде късно да се тревожи за това. Изтича покрай портиера и мина през въртящата се врата, засилвайки някаква дама навън с много по-висока скорост, отколкото бе възнамерявала.

Погледна часовника във фоайето — 11:29. Бързо отиде при асансьорите, провери вратовръзката си в огледалото и пое дълбоко дъх. Часовникът удари два пъти, вратата на асансьора се отвори и мистър Морита и колегите му излязоха от кабината.

Мистър Морита дари Себ с усмивка — но пък очевидно смяташе, че младежът е стоял тук през последния час.

Себастиан отвори вратата на мистър Морита и двамата му колеги.

Докато вървеше да ги посрещне, Седрик се почувства висок за първи път през живота си. Тъкмо се канеше да се поклони, когато мистър Морита протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Седрик, докато се ръкуваха. Отново направи опит да се поклони, но Морита го изпревари.

— Позволете да ви представя изпълнителния си директор мистър Уеяма.

Уеяма пристъпи напред и стисна ръката на Седрик. Председателят щеше да се ръкува и с мистър Оно, ако той не държеше голяма кутия.

— Заповядайте, седнете — каза Седрик, опитвайки се да следва сценария.

— Благодаря — каза Морита. — Но първо, според тачената японска традиция, трябва да разменим подаръци с новия си приятел.

Личният секретар пристъпи напред и подаде кутията на мистър Морита, който я подаде на Седрик.

— Изключително любезно от ваша страна — каза Седрик и леко се смути, докато тримата му гости стояха прави и явно го чакаха да отвори подаръка.

Седрик се забави, като първо махна синята лента, внимателно вързана на фльонга, а после и златната хартия, като през цялото време се мъчеше да измисли какво да подари в отговор. Дали да не жертва своя Хенри Мур? Погледна към Себастиан повече с надежда, отколкото с очакване, но младежът изглеждаше също толкова смутен. За традиционната размяна на подаръци явно бе ставало дума в някоя от пропуснатите лекции.

Седрик свали капака на кутията и ахна, докато внимателно вдигаше прекрасна деликатна ваза в тюркоазно и черно. Стоящият в дъното на стаята Себастиан направи крачка напред, но не каза нищо.

— Великолепно — рече Седрик, махна вазата с цветя от бюрото си и сложи на нейно място подаръка. — Всеки път, когато идвате в кабинета ми от тук нататък, мистър Морита, винаги ще виждате вашата ваза на бюрото ми.

— За мен е огромна чест — каза Морита и се поклони за първи път.

Себастиан отново пристъпи напред и се озова почти редом с мистър Морита, след което се обърна към председателя.

— Имам ли позволението ви да задам на нашия почитаем гост един въпрос, сър?

— Разбира се — отвърна Седрик с надеждата, че ще бъде спасен.

— Бихте ли ми казали името на грънчаря, Морита сан?