Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Ще разбереш, момчето ми. Повярвай, ще разбереш.

През последните две седмици преди кацането на самолета на мистър Морита в Лондон Себастиан не пропусна нито една лекция на професор Марш, като само си позволяваше да хвърли от време на време поглед към жена му. Вечер се връщаше в дома на вуйчо си Джайлс на Смит Скуеър и след лека вечеря, на която зарязваше ножа и вилицата и хващаше клечките, се оттегляше в стаята си, четеше, слушаше записите и редовно се кланяше пред огледалото в цял ръст.

Нощта преди вдигането на завесата се чувстваше готов. Е, поне наполовина.

Джайлс започна да свиква, че Себастиан се кланя всяка сутрин, когато се появява на закуска.

— А ти трябва да ми отвърнеш с кимане, иначе не мога да седна — каза Себастиан.

— Това започва да ми харесва — отвърна Джайлс. В същото време се появи и Гуинет. — Добро утро, скъпа — каза той и двамата станаха да я посрещнат.

— Пред вратата е паркиран елегантен „Даймлер“ — каза Гуинет, докато сядаше срещу Джайлс.

— Да, ще ме откара до летището да взема мистър Морита.

— О, вярно, че днес е големият ден.

— Определено — каза Себастиан, изпи портокаловия си сок, скочи, изтича в коридора и се огледа за пореден път в огледалото.

— Ризата ми харесва — каза Гуинет, докато мажеше препечена филийка с масло, — но връзката е малко… старомодна. Мисля, че синята копринена, която носеше на сватбата ни, ще е по-подходяща.

— Права си — каза Себастиан и моментално се втурна горе и изчезна в спалнята си.

— Успех — каза Джайлс, когато младежът се втурна обратно по стълбите.

— Благодаря — извика Себастиан през рамо и изскочи навън.

Шофьорът на мистър Хардкасъл стоеше до задната врата на лимузината.

— Мисля, че ще седна отпред до теб, Том, тъй като там ще седя и на обратния път.

— Както искаш — отвърна Том и се намести зад волана.

— Кажи ми — каза Себастиан, докато колата завиваше надясно от Смит Скуеър по Крайбрежната улица, — когато беше млад…

— По-полека, момче. Аз съм само на трийсет и четири.

— Извинявай, ще пробвам отново. Когато беше ерген, колко жени си… нали се сещаш, преди да се ожениш?

— Колко съм чукал ли? — попита Том.

Себастиан се изчерви ужасно.

— Да.

— Проблем с мацетата ли имаме?

— Общо взето, да.

— Ами, нямам намерение да отговарям на въпроса ти, момко, поради факта че отговорът определено ще ме инкриминира. — Себастиан се разсмя. — Но не толкова, колкото би ми се искало, и не толкова, колкото се хвалех на приятелите си.

Себастиан отново се разсмя.

— А какво представлява семейният живот?

— Нагоре-надолу като Тауър Бридж. Защо са тези въпроси, Себ? — попита Том, докато пресичаха Ърл Корт. — Намерил си нещо засукано, а?

— Де да беше така. Не, просто съм пълна трагедия, когато стане въпрос за жени. Срещна ли момиче, което ми харесва, задължително оплесквам нещата.

— Което не е много приятно предвид всичко останало около теб, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, не изглеждаш зле, макар че носът ти е малко като сплескан, добре образован си, говориш изискано, от добро семейство си, така че какво повече искаш?

— Да, ама нямам пукнато пени.

— Възможно е. Но пък имаш потенциал, а момичетата обичат потенциала. Винаги си мислят, че могат да го овладеят, да го използват в своя изгода. Така че повярвай, няма да имаш никакви проблеми по тази част. Тръгнеш ли веднъж, никога няма да погледнеш назад.

— Сбъркал си професията, Том, трябвало е да станеш философ.

— Не съм от твоя сой, момко. Аз нямам запазено място в Кеймбридж. Но да знаеш, да имах и най-малката възможност, бих си сменил мястото с твоето.

Подобна мисъл нито за миг не бе минавала през ума на Себастиан.

— Не се оплаквам, да не си помислиш нещо. Имам добра работа, мистър Хардкасъл е чудесен, Линда си я бива. Но ако имах твоя старт в живота, никога нямаше да стана шофьор, това е сигурно.

— А какъв би станал?

— На тази възраст вече щях да имам цяло ято коли и щяха да ме наричат сър.

Себастиан внезапно се почувства виновен. Приемаше толкова неща за даденост, без изобщо да се замисля какво става в живота на другите хора и за колко ли привилегирован го мислят. Остана смълчан през останалия път: осъзнаваше болезнено ясно, че раждането е първият лотариен билет на живота.

Докато излизаха от главното шосе, Том наруши тишината.

— Вярно ли е, че отиваме да вземем трима жълтури?

— Дръж се прилично, Том. Отиваме да вземем трима японски господа.