Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Затърси каюта 706. Току-що бе минал 726 и 724, когато забеляза окъснял гуляйджия, който безуспешно се мъчеше да напъха ключа в ключалката. Дали изобщо беше уцелил каютата си? Дохърти се извърна, докато минаваше покрай него, макар да не смяташе, че мъжът ще може да разпознае него или когото и да било, когато настъпи хаосът.

Стигна каюта 706, отключи и влезе. Погледна си часовника — седем минути и четирийсет и три секунди преди всички да се събудят, колкото и дълбоко да спяха. Отиде при койката си и вдигна възглавницата. Под нея намери неизползван паспорт и нов билет, които го превръщаха от лорд Гленартър в Дейв Роско от Нейпиър Драйв 47, Уотфорд. Професия — художник и декоратор.

Строполи се на койката и погледна часовника — шест минути и деветнайсет секунди, осемнайсет, седемнайсет — предостатъчно време. Трима от другарите му също бяха будни и в очакване, но нямаше да разменят нито дума помежду си, докато не се срещнеха отново във „Волунтиър“ на Фолс Роудс на няколко пинти „Гинес“. Никога нямаше да говорят пред други за тази нощ, защото отсъствието им от обичайните им свърталища в Белфаст щеше да бъде забелязано и да ги направи заподозрени за месеци, а може би и за години. Чу силно блъскане по врата в коридора и реши, че гуляйджията най-сетне се е предал.

Шест минути и двайсет и една секунди…

Все същото безпокойство всеки път, когато ти се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или на друг кораб, плаващ към друго пристанище.

Пет минути и четиринайсет секунди…

Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част, когато нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.

Четири минути и единайсет секунди…

По-лошо от футболен мач, когато водиш с едно на нула, но знаеш, че противникът е по-силен и като нищо може да изравни и дори да поведе. Спомни си инструкциите на районния командващ — когато се вдигне тревога, гледайте да сте сред първите на палубата и в спасителните лодки, защото утре по това време ще издирват всички на възраст под трийсет и пет и с ирландски акцент, така че си дръжте устите затворени, момчета.

Три минути и четирийсет секунди… и трийсет и девет…

Впери поглед във вратата на каютата и си представи най-лошото, което би могло да се случи. Бомбата не избухва, вратата отлита разбита и десетина яки ченгета нахлуват вътре, размахвайки палки във всички посоки, без да им пука колко пъти го удрят. Но единственото, което чуваше, бе ритмичното буботене на двигателя, докато „Бъкингам“ продължаваше сънливото си плаване през Атлантика към Ню Йорк. Град, до който никога нямаше да стигне.

Две минути и трийсет и четири секунди… трийсет и три…

Започна да си представя какво ли ще бъде, когато се върне на Фолс Роуд. Хлапета по къси панталони ще го гледат със страхопочитание, когато минава покрай тях по улицата, и единствената им мечта ще е да станат като него, когато пораснат. Героят, взривил „Бъкингам“ само няколко седмици след като е бил кръстен от кралицата майка. Без да се споменава за погубените невинни — няма невинни, когато вярваш в кауза. Всъщност никога не се беше срещал с никой от пътниците от каютите на горните палуби. Щеше да прочете всичко за тях в утрешните вестници и ако си бе свършил работата добре, никой нямаше да спомене името му.

Минута и двайсет и две секунди… двайсет и една…

Какво би могло да се оплеска? Може би устройството, сглобено в спалнята на горния етаж на имението Дънганън, щеше да откаже в последния момент? Дали му предстоеше да чуе мълчанието на провала?

Шейсет секунди…

Започна да брои шепнешком.

— Петдесет и девет, петдесет и осем, петдесет и седем, петдесет и шест…

Дали пияният в креслото в салона го беше причаквал? Дали в момента не идваха към каютата му?

— Четирийсет и девет, четирийсет и осем, четирийсет и седем, четирийсет и шест…

Дали лилиите не бяха преместени, изхвърлени или махнати? Дали мисис Клифтън не беше алергична към цветен прашец?

— Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем, трийсет и шест…

Дали не бяха отключили каютата на лорд Гленартър и не бяха намерили отворения сандък?

— Двайсет и девет, двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…

Дали вече не претърсваха кораба за мъжа, измъкнал се от клозета в салона на първа класа?