Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Колко архаично — рече Сам. — Аз пък си мислех, че британците са цивилизована раса.

— Не и когато става въпрос за наследяване на титли — каза Джайлс.

Тримата мъже станаха, когато Ема дойде на масата.

— Но мисис Клифтън е председател на борда на „Барингтън“.

— И си имаме кралица на трона. Не се безпокой, Сам, накрая ще победим онези дърти реакционери.

— Не и ако моята партия се върне на власт — каза Себастиан.

— Това ще стане, когато динозаврите отново започнат да бродят по земята — засмя се Джайлс.

— Кой е казал това? — попита Сам.

— Мъжът, който ме победи.

Лайъм не почука на вратата, а просто отвори, вмъкна се вътре и се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Не искаше да му се налага да обяснява какво прави един млад мъж в каютата на възрастен джентълмен в такъв час. Не че някой би коментирал.

— Има ли вероятност да ни прекъснат? — попита той, след като затвори вратата.

— Никой няма да ни безпокои преди седем сутринта, а тогава няма да има кого да безпокоят.

— Добре — каза Лайъм.

После коленичи, отключи големия сандък, отвори капака му и огледа сложния механизъм, за чието сглобяване им бе нужен цял месец. През следващия половин час проверяваше дали няма откачени жици, дали всичко е на мястото си и дали часовникът се задейства при завъртане на ключа. След като се увери, че устройството работи идеално, се изправи и каза:

— Всичко е готово. Кога да го активираме?

— В три след полунощ. И ще ми трябват трийсет минути да махна всичко това — добави Гленартър, докосвайки двойната си брадичка, — и да имам достатъчно време да стигна до другата си каюта.

Лайъм се върна при сандъка и нагласи таймера.

— Трябва само да завъртиш ключа, преди да тръгнеш, и да провериш дали секундарникът се движи.

— Какво може да се обърка?

— Ако лилиите са още в каютата й, нищо. Никой на този коридор, а може би и на долната палуба няма да има шансове за оцеляване. В пръстта под цветята има шест фунта динамит, много повече от необходимото, но по този начин можем да сме сигурни, че ще приберем парите.

— Донесе ли ключа ми?

— Да — каза Лайъм. — Каюта седемстотин и шест. Ще намериш новия си паспорт и билета под възглавницата.

— Има ли нещо друго, за което да се безпокоя?

— Не. Само провери дали секундарникът се движи, преди да излезеш.

Гленартър се усмихна.

— Ще се видим в Белфаст. А ако случайно се озовем в една и съща спасителна лодка, не ми обръщай внимание.

Лайъм кимна, отиде до вратата и я отвори предпазливо. Надникна навън. Никой не се връщаше от вечерята. Той бързо мина по коридора и отвори врата с надпис САМО ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ. Затвори тихо след себе си и се спусна по металните стъпала. Не срещна никого. След около пет часа това стълбище щеше да се напълни с паникьосани хора, питащи се дали не са се сблъскали с айсберг.

Когато стигна седма палуба, отвори вратата и надникна. Пак не видя жива душа. Тръгна по тесния коридор към каютата си. Неколцина пътници се връщаха от вечеря, но никой не прояви никакъв интерес към него. През годините Лайъм бе превърнал анонимността в изкуство. Той отключи вратата на каютата и тутакси се строполи на леглото си. Беше си свършил работата. Погледна си часовника — 9:50. Очертаваше се дълго чакане.

— Някой се вмъкна в каютата на лорд Гленартър малко след девет, но още не съм го видял да излиза — каза Хаскинс.

— Може да е стюардът.

— Малко вероятно, полковник. На вратата има табелка „Не безпокойте“, пък и човекът не почука. Влезе така, сякаш каютата е негова.

— В такъв случай наблюдавайте внимателно вратата и ако някой излезе, не го изпускайте от очи. Отивам да проверя дали Кран има да докладва нещо от втора класа. Ако няма, ще опитам да дремна за няколко часа. Ще ви сменя в два. Ако се случи нещо съмнително, веднага ме събудете.

— И какво си планирала за нас, когато пристигнем в Ню Йорк? — попита Себастиан.

— Ще останем там само за трийсет и шест часа, така че не можем да си позволим да изгубим нито миг — отвърна Сам. — Сутринта отиваме в музея „Метрополитън“, после правим бърза разходка из Сентръл Парк и обядваме в „Сарди“. Следобед отиваме във „Фрик“, а за вечерта татко ни е намерил билети за „Здрасти, кукло!“ с Карол Чанинг.

— Значи няма да има време за пазаруване?

— Ще ти позволя да се разходиш по Пето авеню, но само ще разглеждаш витрините. Не можеш да си позволиш дори кутията, та какво остава да сложиш нещо в нея. Но ако искаш някакъв спомен от посещението, ще минем през „Мейси“ на Западна трийсет и четвърта, където можеш да избираш от куп неща за по-малко от долар.