Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Май отговаря на стандартите ми. Между другото, какво е „Фрик“?

— Любимата художествена галерия на сестра ти.

— Но Джесика никога не е стъпвала в Ню Йорк.

— Това не й пречеше да знае всяка картина във всяко помещение. Там ще видиш най-любимата й картина.

— Вермеер, „Момиче, прекъснато по време на музика“.

— Не е зле — похвали го Сам.

— И още един въпрос, преди да изгася лампата. Кой е Себастиан?

— Не е Виола.

— Сам си я бива, а? — каза Ема, след като двамата с Хари излязоха от ресторанта и заслизаха по широкото стълбище към каютата си на главната палуба.

— И Себ може да благодари на Джесика за това — отвърна Хари и я хвана за ръка.

— Иска ми се да беше с нас сега. Вече щеше да е нарисувала всички, от капитана на мостика до Брейтуейт, сервиращ следобедния чай. Нямаше да пропусне дори Персей.

Хари се намръщи, докато вървяха мълчаливо по коридора. Не минаваше нито ден, без да се упрекне, че не бе казал на Джесика истината за самоличността на баща й.

— Попадал ли си на джентълмена в трета каюта? — прекъсна мислите му Ема.

— Лорд Гленартър ли? Не, но видях името му в списъка на пътниците.

— Дали не е същият лорд Гленартър, който се оженил за баба Изобел?

— Възможно е. Срещнахме се веднъж, когато бяхме в замъка на дядо ти в Шотландия. Много приятен човек. Вече би трябвало да е прехвърлил осемдесетте.

— Чудно ми е защо е решил да дойде на първото плаване, без да ни уведоми?

— Сигурно не е искал да те безпокои. Да го поканим на вечеря утре. В края на краищата той е последната връзка с онова поколение.

— Чудесна идея, скъпи — рече Ема. — Утре сутринта ще му напиша бележка и ще я пъхна под вратата му.

Хари отключи вратата на каютата и се дръпна, за да й направи път.

— Ужасно съм уморена — каза Ема и се наведе да помирише лилиите. — Не знам как се справя кралицата майка всеки ден.

— Това й е работата и я бива, но се обзалагам, че и тя ще се умори, ако опита да бъде председател на „Барингтън“ за няколко дни.

— Въпреки това предпочитам моята работа пред нейната — каза Ема, докато събличаше роклята си и я окачаше в гардероба, преди да изчезне в банята.

Хари прочете отново картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. И защо не?

Когато Ема излезе от банята, Хари влезе и затвори след себе си. Тя свали халата си и си легна. Беше прекалено уморена, за да помисли дали да не прочете няколко страници от „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната си лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.

Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума да намекне, че тя хърка.

Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.

Дон Педро стана малко след два, но не защото не можеше да заспи.

Облече се, взе един сак и слезе в кабинета си. Отвори сейфа, извади останалите 23 645 паунда и ги сложи в сака. Банката вече притежаваше къщата и всичко в нея, включително обзавеждането. Ако таяха надежди, че той ще плати остатъка от овърдрафта си, мистър Ледбъри можеше да отиде в Буенос Айрес, където щеше да получи кратък и недвусмислен отговор.

Изслуша ранните новини по радиото, но не чу името „Бъкингам“. Беше сигурен, че ще успее да се измъкне от страната много преди да разберат, че е изчезнал. Погледна през прозореца и изруга, когато видя, че отново вали проливен дъжд. Може би щеше да мине време преди да намери такси.

Угаси лампите, излезе и за последен път затвори вратата на Итън Скуеър 44. Огледа улицата без особена надежда и остана приятно изненадан, когато видя едно такси с надпис „Свободно“ да се движи към него. Дон Педро вдигна ръка, изтича в дъжда и скочи на задната седалка. Докато затваряше вратата, чу изщракване.

— До летището — каза дон Педро и се облегна назад.

— Не мисля — отвърна шофьорът.

Друг мъж, само на две каюти от Хари, също беше съвсем буден, но пък и не се опитваше да заспи. Предстоеше му работа.

Стана от леглото си в 2:59, напълно отпочинал и буден, отиде до големия сандък в средата на каютата и вдигна капака му. Поколеба се само за миг, после завъртя ключа според инструкциите и задейства процес, от който нямаше връщане. След като се увери, че големият черен секундарник се движи — 29:59, 29:58 — натисна един бутон на часовника си и затвори капака. Взе малкия сак, който съдържаше всичко необходимо, изключи осветлението, отвори бавно вратата на каютата и надзърна в слабо осветения коридор. Изчака малко очите му да се приспособят към сумрака и след като се увери, че няма жива душа, излезе в коридора и бързо затвори вратата.