Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Стъпи предпазливо на дебелия тъмносин килим и тръгна безшумно по коридора, като се ослушваше и за най-малкия непознат звук. Не чу нищо, освен едва доловимия ритъм на двигателите, задвижващи неуморно кораба в спокойните води. Спря, когато стигна до горния край на широкото стълбище. Светлината тук беше малко по-силна, но отново нямаше никого. Мъжът знаеше, че първокласният салон е една палуба надолу и че в другия му край има дискретна табела „Господа“.

Никой не се размина с него, докато слизаше по стълбите, но когато влезе в салона, незабавно видя едър мъж, отпуснат в удобно кресло и изпънал крака, сякаш се възползваше максимално от безплатния алкохол, предлаган на пътниците от първа класа през първата нощ на първото плаване.

Промъкна се покрай задрямалия пътник, който хъркаше доволно, без да помръдне, и продължи към табелата в края на помещението. Щом влезе в тоалетната (вече започваше дори да мисли като тях), лампите светнаха, което го изненада. Той се поколеба за момент, после си спомни, че това е просто поредната от многото иновации на кораба, за които бе чел в лъскавата брошура. Отиде до умивалниците, остави сака на мраморната плоскост, отвори го и започна да вади различните лосиони и принадлежности, които щяха да премахнат фалшивата му самоличност — бутилка тоалетно масло, бръснач, ножици, гребен и кутийка крем за лице „Понд“, които щяха да допринесат за спускането на завесата на представлението му през тази първа нощ.

Погледна си часовника. Разполагаше с двайсет и седем минути и три секунди преди вдигането на друга завеса, когато той щеше да е просто част от изпадналата в паника тълпа. Отвори бутилката масло и го нанесе на лицето, врата и челото си. След няколко секунди усети паренето, за което го бе предупредил гримьорът. Бавно свали сивото оплешивяващо теме, хвърли го в умивалника и се погледна в огледалото, за да се наслади на гъстата си червена вълниста коса. След това махна зачервените бузи, сякаш махаше лапа от заздравяла рана, и накрая с помощта на ножиците разряза двойната брадичка, с която така се гордееше гримьорът.

Напълни умивалника с топла вода и изтърка лицето си, премахвайки всякакви остатъци от лепило и оцветители. Докато се бършеше, усети, че кожата му е раздразнена на няколко места, така че си сложи от крема за лице, за да завърши преобразяването си.

Лайъм Дохърти се погледна в огледалото и видя, че се е подмладил с петдесет години за по-малко от двайсет минути — мечтата на всяка жена. Взе гребена, оправи червения си перчем, прибра остатъците от лика на лорд Гленартър в сака и се зае да се освободи от одеждите, подобаващи на един благородник.

Започна с разкопчаването на твърдата бяла яка „Ван Хойзен“, която остави тънка червена линия на врата му, свали вратовръзката от Итън и ги напъха в сака. Смени бялата копринена риза със сива памучна и тънка вратовръзка от онези, които носеха всички момчета от Фолс Роус. Махна жълтите тиранти и остави торбестите сиви панталони да се свлекат на купчина на пода заедно с корема му (възглавничка), после се наведе и развърза връзките на черните кожени обувки, свали ги и ги прибра в сака. Извади тесни панталони тип кюнци и се усмихна неволно, докато ги обуваше — без тиранти, само с тънък кожен колан, който бе купил на Карнаби стрийт, докато беше по една друга работа в Лондон. Накрая обу кафяви велурени мокасини, които никога не биха стъпили на килима в първа класа. Погледна се в огледалото и видя себе си.

Погледна си часовника. След единайсет минути и четирийсет и една секунди трябваше да се намира в убежището на новата си каюта. Нямаше време за губене, защото ако бомбата избухнеше, докато е в първа класа, щеше да има само един заподозрян.

Напъха всички лосиони и мазила обратно в сака, дръпна ципа и забърза към вратата. Отвори я и надникна предпазливо в салона. Не видя никого. Дори пияният беше изчезнал. Мина бързо покрай празното кресло — само дълбока вдлъбнатина показваше, че допреди малко някой е седял в него.

Забърза през салона към голямото стълбище — пътник от втора класа в първокласна обстановка. Не спря, докато не стигна площадката на третата палуба, където се намираше демаркационната зона. Когато прескочи червената верига, разделяща двете класи, най-сетне си позволи да се отпусне — още не беше в безопасност, но със сигурност бе извън бойното поле. Стъпи на зеления килим и се спусна по едно по-тясно стълбище още четири площадки, докато стигна нужната му палуба.