Джеффри Арчер - По-силно от меча

Мъжът докосна козирката на фуражката си и изпълни заповедта.

— Къде е директорският кабинет? — попита Фишър.

— Боб никога не е имал нещо, което може да мине за кабинет, но ръководството е нагоре по онова стълбище — каза мъжът и посочи към другата страна на двора.

Майорът тръгна натам, донякъде изненадан от липсата на дейност — знаеше, че във фабриката работят над двеста работници на пълен работен ден и още сто на половин. Качи се по железните стъпала до първия етаж и отвори вратата. Озова се в голям общ офис с десетина бюра, само две от които бяха заети.

Някакъв млад мъж скочи на крака.

— Вие трябва да сте майор Фишър — каза той, сякаш го очакваше. — Аз съм Дейв Пери, подуправителят. Казаха ми да ви разведа из фабриката и да отговоря на всички въпроси, които може да имате.

— Предпочитах да се срещна с управителния директор, за да вляза в крачка колкото се може по-скоро.

— А, не знаете ли?

— Какво да знам?

— Мистър Джоплинг вчера връчи заявлението си за напускане. Каза ми, че и без това му остават само две години до пенсия, така че е по-добре някой друг да заеме мястото му.

— И вие ли сте този друг?

— Как ли пък не — отвърна Пери. — Аз съм тук само от няколко месеца. Пък и не ми допада да поемам по-голяма отговорност.

— В такъв случай трябва да е Полък, началникът на производствения процес — каза Фишър. — Къде е той?

— Мистър Джоплинг го уволни вчера за неподчинение. Това бе едва ли не последното му решение, преди да се оттегли. Между другото, Стив Полък няма основания да се оплаква. Беше освободен с пълна заплата, докато профсъюзът не завърши разследването си. Никой не се съмнява, че ще бъде възстановен. Единственият проблем е, че на комисията обикновено й трябват два месеца, преди да вземе решение.

— Поне заместник имам ли си? — попита Фишър, който вече не можеше да крие раздразнението си.

— Да, Лес Смиткинс. Но той е на курс подобряване на ефективността в Хъл Поли. Чиста загуба на време и бездействие, ако питате мен.

Фишър прекоси помещението и погледна долу към промишлената част.

— Машините защо бездействат? Фабриката не трябва ли да работи денонощно? — каза той, загледан към десетината работници, които се мотаеха с ръце в джобовете и бъбреха; един дори си свиваше цигара.

— Обикновено работим на осемчасови смени — каза Пери, — но законът изисква да има достатъчен брой квалифицирани работници, преди да се включат машините — регулации, нали разбирате. За съжаление тази седмица необичайно много момчета са болни.

Телефонът на бюрото му зазвъня. Пери вдигна и се заслуша за момент.

— Съжалявам да го чуя, сър, но новият ни директор току-що пристигна, така че ще ви го дам. — Закри микрофона с ръка. — Обажда се капитан Бортуик, началникът на пристанището. Изглежда, имаме проблем.

— Добро утро, Бортуик. Майор Фишър, директорът на компанията. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, майоре. Въпросът е съвсем прост. На доковете ми има стоварен тридневен запас треска, която трябва да бъде взета колкото се може по-скоро.

— Ще се заема веднага.

— Благодаря, майоре, защото ако не бъде изкарана до четири часа, няма да имам друг избор, освен да я изсипя обратно в морето.

Връзката прекъсна.

— Къде са камионите, които извозват сутрешния улов?

— Шофьорите бяха тук до обед, но тъй като никой нямаше правото да им нареди да тръгнат за пристанището, се прибраха у дома. Изпуснахте ги само с няколко минути, майоре. Ще се върнат утре в шест сутринта. Боб винаги идваше пръв. Обичаше да слиза до пристанището и да наглежда товаренето лично. По този начин се уверяваше, че никой не го мами с вчерашен улов.

Фишър се тръшна в един стол и впери поглед в купчината запечатани пликове, адресирани до мистър Бингам.

След малко попита:

— Случайно да имам секретарка?

— Вал. Няма нещо, което да не знае за това място.

Фишър успя да се усмихне измъчено.

— И къде е тя?

— В отпуска по майчинство, ще се върне след няколко месеца. Зная обаче, че е пуснала обява в „Гримсби Ивнинг Телеграф“, че търси временна работа — добави той, докато в помещението влизаше мъж с вид на боксьор тежка категория.

— Кой тука е началникът? — остро попита здравенякът.

Пери посочи майора.

— Трябва ни помощ с разтоварването, шефе — каза мъжът.

— Разтоварване на какво?

— На сто и четирийсет щайги рибен пастет. Всеки вторник по едно и също време. Ако нямате хора да ги разтоварят, ще трябва да ги откараме обратно в Донкастър, а това ще ви излезе скъпо.