Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Оттегляне ли? — каза Боб, без да обръща внимание на коментара на Себ. — По-скоро бих умрял, отколкото да се оттегля. Колкото до забавленията, не съм устроен за бездействие, така че ще те попитам, Себ, как точно да си убивам дните?

— Може би ходене от време на време на голф, последвано от дълъг обяд в някой от луксозните ресторанти по Ривиерата и посещения на някои по-екзотични нощни клубове в Ница?

— И къде ще намеря пинта „Бейтмън“, треска и пържени картофи, сервирани във вестник?

— Съмнявам се, че ще намерите много заведения за риба и картофки в Кап Фера — призна Себ.

— Освен това на Ривиерата няма голямо търсене на пюре от грах — добави Клайв.

Тримата избухнаха в смях.

— Съжалявам майка ти, Клайв — каза Боб. — Тепърва ще открие колко близка приятелка й е всъщност лейди Вирджиния Фенуик.

— Е, майоре, поне този път ще бъдете начело на компания, която няма борд на директорите или някой друг, пред когото да ви се налага да отговаряте. Можете да започнете с бял лист хартия и да определите свои собствени правила.

— Възможно е. Но несъмнено сте забелязали, че акциите на компанията се сринаха вчера след изявлението на Бингам за пресата.

— Какво изявление? — изненада се Вирджиния.

Фишър взе броя на „Таймс“ от масичката и отвори на водещата статия в бизнес секцията. Вирджиния впери поглед в снимката, на която Боб се ръкуваше с някакви служители от фабриката след прощалната си реч, след което внимателно прочете изявлението му: „Разбира се, мъчно ми е да напускам компанията, основана от дядо ми през 1857 г., особено след като я ръководих през последните двайсет и три години. Но аз не се страхувам за бъдещето на «Бингам», докато компанията е във вещите ръце на бившата ми съпруга Присила. Надявам се, че всички ще продължите да я подкрепяте, както винаги сте подкрепяли мен. Време ми е обаче да се оттегля в прекрасния си дом в Южна Франция и да се отдам на напълно заслужена почивка“.

— Не вярвам на нито думичка — каза Вирджиния. — Така че колкото по-бързо потеглите за Гримсби, толкова по-добре, майоре. Ще ви потрябват всичките ви умения и опит като офицер, за да задържите тези хора на местата им.

Докато по-късно вечерта караше баща си до „Хийтроу“, Клайв не успя да изкопчи от него нито думичка.

— Какъв е проблемът, татко? — попита накрая той.

— Някои от служителите плачеха, когато си тръгвах. Хора, с които съм работил повече от двайсет години. Трябваше да напрегна цялата си воля да не запретна ръкави и да започна да товаря камионите.

— Разбирам как се чувстваш, татко, но взе правилното решение, повярвай.

— Надявам се — отвърна Боб, докато спираха пред терминала.

— И не забравяй, видиш ли фотограф, просто се усмихвай и се прави на спокоен. Не искаме пресата да си помисли, че си нещастен, защото лейди Вирджиния веднага ще се досети какво сме намислили.

— Обзалагам се, че вече се е досетила.

— Татко, можем да я бием, стига да не си изпуснеш нервите.

— Моля те, направи изгнанието ми колкото се може по-кратко — каза Боб, след като регистрира единствения си куфар и прегърна сина си.

— Ще ти се обаждам всеки ден и ще ти разказвам за всичко, което става тук — обеща Клайв.

— И дръж майка си под око. Ще изпита ужасен шок, когато за първи път се изправи пред истинската Вирджиния.

Когато стъпи на перона на гарата в Гримсби, майорът вече знаеше какво точно трябва да се направи. Планът му бе неразбиваем, а стратегията му бе изпипана до най-малката подробност.

От проучването, което бе направил за лейди Вирджиния, знаеше много за Робърт Бингам и начина, по който той бе ръководил компанията. И в този случай тя дори не се опита да се пазари с него. Прие всичките му условия — 20 000 паунда годишно плюс разходите, в това число апартамент в хотел „Роял“ всеки път, когато се налага да остане в Гримсби.

Фишър чувстваше, че не бива да губи нито секунда, и каза на таксиметровия шофьор да го закара направо във фабриката. По пътя отново прочете подготвената си реч, която нямаше да остави у работниците никакви съмнения кой е шефът. Едва ли щеше да е особено трудно да ръководи фабрика за рибен пастет. В края на краищата беше командвал рота в Тобрук, докато немците се зъбеха насреща му.

Таксито го остави пред фабриката. Човек от охраната — с фуражка, разкопчана на врата риза и мазен комбинезон — го погледна от другата страна на заключения портал и попита:

— Какво искате?

— Аз съм майор Фишър — каза новият директор на компанията. — Така че отваряй веднага, драги.